- Как се прие „Писма от Антарктида“ на първата си прожекция пред публика - на „Златна роза“?

- Обикновените хора го харесаха, критиците - не чак толкова. Ние не предлагаме нещо иновативно и нестандартно, а емоционално разказана по стандартен начин история. Много хора плакаха. Дори и такива, за които не бях сигурен, че са способни на това.

- Филмът е комерсиален в добрия смисъл - доста мелодраматичен, разбираем за най-широка публика.

- Според мен това е начинът да се разкаже тази история. Ако човек избере да я разкаже по модерния европейски начин, използвайки по-остра камера, има опасност да залитнем и направим нашата героиня клинично луда. Това би било фатално за образа и за сюжета. Исках майката да бъде една нормална жена като всички нас.

- Със сценаристите Теодора Маркова, Невена Кертова и Георги Иванов бяхте успешен екип и в миналогодишния „Дъвка за балончета“.

- Ние се познаваме много преди „Дъвката“ - от 2008 г., когато работихме заедно по сериала „Забранена любов“. Тогава те бяха сценаристи, аз - главен режисьор, общо взето, беше времето, когато се оформяше първа работна сериална група. Знаете, че той беше един от първите български сериали.

- С всички грешки на растежа, произтичащи от това...

- Ами да. „Забранена любов“ беше форматен сериал, закупен от чужденци и те настояваха - „ще го правите така“. Ние вдигаме ръка и казваме - ама не искате ли да го правим като кино, с драматично осветление и т.н., а те - не, тук си има схема, ще работите по нея. И наистина работеше се на конвейер - на всеки половин час се снима по една сцена от две минути. Та там се запознахме, две години продължи съвместната ни работа - смея да кажа, доста успешна, след което пътищата ни се разделиха. Но, честно казано, искаше ми се най-сетне да направя драматичен филм, изпитвах вътрешна нужда. И беше естествено да се обърна към тях - те са едни от най-добрите автори на сценарии у нас, познаваме се... И така на едно кафенце Теодора подхвърли идеята и започнахме да я разработваме. Мина като идея за развитие на сценарий в НФЦ, след това продължихме на международния форум за сценарии „Скриптийст“.

- Кому хрумна идеята да се снима на Антарктида и да се включат полярниците ни?

- Беше си идея на триото сценаристи. Те измислиха и разработиха този символ, основен за филма - Антарктида, която е замръзнала, но в същото време се разрушава и разтопява, като лъжата в сценария. Бялата лъжа. След това се свързахме с проф. Пимпирев.

- Лесно ли намерихте съдействие от негова страна?

- Много лесно. Той е човек много отворен, обича публичните изяви. Видяхме се няколко пъти - още не беше готов сценарият, да не говорим, че не беше и финансиран, той веднага започна да ни кани да пътуваме с тях. Беше ни уредил място още в предишната експедиция.

- Кои отпътуваха в крайна сметка?

- Замина операторът Румен Василев, който за късмет вече беше ходил веднъж на Антарктида. Изпратихме го със сториборд, с оборудване, със задачи и в крайна сметка се справи сам. Искаше ми се да замина и аз, но точно в това време трябваше тук да се случи основната част от снимачния процес.

- Как е комуникацията с Антарктида, като във филма ли?

- Още по-трудна. Докато бяха в Аржентина, си кореспондирахме и Румен ни държеше в течение: „...Сега сме тука, всичко е наред, не сме счупили камерата, аз съм добре“. Защото аз се притеснявах и за двете неща - и за него, и за техниката. В един момент каза: „Ние се качваме на самолета, отиваме до остров Кинг Джордж“, и изчезна от радара. Две седмици радиотишина. Там няма интернет, няма телефони. Чакаме и стискаме палци. В един момент се появи и каза - снимахме.

- В нашето кино напоследък се възродиха детските роли. Видяхме ги и в „Дъвка за балончета“, и сега една от централните роли се изпълнява от малък 8-годишен актьор. Как се работи с деца?

- Трудно е. Един актьор, като дойде на терен, той ти помага - подготвил се е вкъщи, осмислил е ролята дори по-добре от теб, защото ти се занимаваш със сто неща и мислиш за всички актьори, за работата с камера; а той е фокусиран и ти е извадил неща, обогатява ролята, ти използваш неговия талант.

Детето просто идва - не е готово, не е помислило нищо. Винаги е в обратното настроение на това, което трябва да бъде - когато трябва да изиграе нещо драматично, идваше много весел, а когато трябваше да е весел, идваше тъжен. Отнемаше много време на екипа да го вкараме в настроение. И много дубли - седем, осем, десет дубъла. Но важното е, че все пак на десетия ставаше. Защото имаше много деца на кастинга, за които бях сигурен, че колкото и да ги снимаме, няма да се получи.

- Самият кастинг труден ли беше?

- Много деца минаха, много родители се разсърдиха, че не сме избрали техните деца. Обърнах се към всички школи за деца и мисля, че направихме най-добрия възможен избор. Добре че имам син на тази възраст - използвах някои родителски трикове, за да го накарам да направи нещо.

- Ако погледнем извън конкретиката на филма - съществува ли такова нещо като благородна лъжа?

- Според мен - не. Трябва да си казваме нещата. Може би не директно и грубо, но колкото се може по-бързо. По-добре да сме наясно от самото начало, колкото и да е болезнено. Животът е такъв.

- Заобиколени сме от много неистини, приблизителности...

- То затова ги и разглеждаме. Дори ако погледнем нещо съвсем елементарно - някой не ми е харесал филма и не иска да ми го каже, за да не ме обиди. Ми не, предпочитам да ми го каже. Важно е да има някаква култура на общуване, но не за сметка на истината.

- Голяма част от хората се страхуват да не засегнат някого - особено у нас, където всички се познават. Има и твои колеги, които люто се сърдят на критиките.

- Знам, знам. Само трябва да се хвалят. Сега бях на „Златната роза“, още ми държи.

- Имате доста опит в комедийния жанр. Доколкото помня, вашият „Корпус за бързо реагиране“ беше от първите филми у нас, заснети без субсидия от НФЦ?

- Да, така беше. Те не субсидират такива брутални комедии. А аз още от студентските години се опитвам да правя пълнометражни филми с бюджет от 1000 лева. Първият ни опит за такъв ултра-мега-хипернискобюджетен филм беше студентският „Търси се експерт“. Но все пак „Корпусите“ си бяха мислени за публика. Като няма финансиране, трябва да мислиш за някаква възвръщаемост, за екипа си най-малкото - да получат тези хора някакви пари за работата си. Та аз ги разбирам много добре хората, в България и не само, които правят тъй наречените комерсиални филми. Който обича да прави кино и иска да го прави без национална субсидия, той трябва да се обърне към публиката за помощ.

- Коя работа ви е по-присърце - на режисьор или продуцент? Да не би да сте продуцент по неволя?

- Ами малко така се получи. Но всъщност продуцентството е много готино, защото е точна професия. Имаш определена цел, свършваш си работата и нямаш емоционални угризения. А при режисьора винаги ги има - абе, това можеше да стане по-добре, защо го направихме така, дали го изразихме правилно...? При продуцента тези терзания липсват. И в „Дъвка за балончета“, и в „Писма от Антарктида“ сме се опитали да разкажем нормална история за нормални хора, а не за маргинали. Не може всичко да е фестивално кино, мрачно и тегаво.