- Вие водите дело против Министерството на културата...
- „Против“ е силно казано, по-скоро в подкрепа на Министерството на културата. Защото какъвто и да е изходът от делото, ще се направят ясни изводи и поуки, като например колко е необходимо процедурата да е прозрачно и точно изпълнена, за да лeгитимира конкурса и избраниците му, а не обратното - да ги превръща в жертва на „артистично“ недобросъвестно или некадърно отношение към правилата.
- Значи, срещу начина, по който е проведен конкурсът за избор на българското участие на Венецианското биенале?
- Да. Но тук трябва да се отбележи, че обсъжданията тръгнаха в посока на това какви са качествата на избрания проект, колко пари са похарчени, кой разбира и кой не разбира от изкуство и колко важно е да се участва във Венецианското биенале. Нормално е обществото да не е запознато и да не разбира изкуството на експертно ниво, но то е чувствително към процесите и когато те са непрозрачни, реагира. И редовното участие, и доверието в това как са изразходвани средствата, и вярата в качествата на избрания проект зависят от прозрачността на процедурата. Министерството на културата реагира твърде защитно от самото начало с опита на практика да не представи участвалите проекти, помните и Вие, което засили съмненията.
Не споровете са причина за изгубеното доверие, а обратното.
- Несъмнено. Но защо от 20 кандидатствали проекта със сигурно над 50 участници само вие и Петко Дурмана заедно с вашите куратори сте завели дело?
- Имало е още едно дело, но то е катастрофирало по административни причини. Причината може да е същата, поради която от милионите граждани, на които откраднаха личните данни, няма милиони дела. Признанието у нас е пряко свързано с държавните структури. Кариерата расте, когато си в градската или националната галерия. Влизането в конфликт означава отказ от това, а изчакването друг да свърши тази работа гарантира, че дотогава можеш да се надяваш на майчина ласка от държавата и служителите й.
- От какво конкретно сте недоволни?
- Първият голям проблем е, че имаше смяна на правилата за оценяване от страна на комисията. А не тя е органът, който създава правилата, тя само трябва да ги спазва. Оттам нататък, който и да бяха избрали, той вече е дискредитиран за тяхна сметка. Имаше и огромно забавяне на информацията за местоположението във Венеция – при положение че параметрите, по които се оценява, са свързани естетически, логически и технологично с това къде ще излагаш. Примерно аз получих отговор, че може да използвам водните пространства „съобразно правилника на Биеналето“. Не знам дали това би могло да се осъществи, след като - както стана ясно по-късно - разполагахме с таванско помещение.
- А с похарчената сума от 400 000 лв. имате ли проблем?
- Искам дебело да подчертая, че аз като автор мога само да се радвам, когато се дават пари за изкуство. Въпросът е какъв е крайният резултат. Когато говорим за национално участие, резултатът трябва да се отрази на национално ниво. Между другото по цял свят вече критикуват Венецианското биенале, че все още работи на национален принцип. Най-истинското участие е, когато си част от селекцията на главния куратор. Но когато участваш на национално ниво, това трябва да предизвика интерес към цялата общност, от която произлиза проектът. Това зависи в по-голяма степен от комуникационната стратегия, отколкото от самия проект.
- Има ли у нас неоспорен автор на съвременно изкуство? Дори Кристо, който е наднационален, световен, тук често е отричан и обявяван за „опаковчик“, „не-българин“ или и двете.
- Въпреки че конкуренцията на идеи е абсолютно демократичен принцип, ние смешно взаимно се поучаваме какво е изкуството. В ХХI век изкуството има страшно много писти и посоки. Ние, авторите, трябва да спорим чрез изложбите си, а не в социалните медии. За това обаче се иска среда, която липсва – достатъчно и различни галерии и културни центрове, които да се конкурират . Трябва да се прекъсне сливането между държава и частни интереси, което води до монопол над сектора, имайки предвид, че повечето средства за култура и изкуство у нас все още идват от държавата. Когато има монопол, може да се посочва кой е добър и кой не, да те „назначат“ за важен автор и това да е свързано не с качествата на работата ти, а с конюнктурата. Смесването на този етатистки подход с частните дейности и „свободните артисти“ е смъртоносен за изкуството. Изкуството става предмет на дейност, а не смисъл на живота.
- Смятате ли, че ще спечелите делото? И какво може да последва от това?
- Независимо дали ще спечелим, или ще загубим, надявам се това дело да даде един тласък в посока към по-добър статут или поне по-добро спазване на правилата. И така да подобри средата, в която се случват нещата. Без промяна в средата няма как да има резултат от участието ни.
- Нямаше ли резултат?
- Аз съм член на Кралското скулптурно дружество, непрекъснато участвам в конкурси навън, следя какво се случва в интернет... и наскоро Тейт Модърн показаха работа на Недко Солаков, въртя се филм за него. Това е ясно признание, нали? Но за нашия павилион не съм видял някаква реакция или критика, освен по телевизията да ми казват, че хората много са го харесали. У нас международната дейност се прави не с международни цели, а с вътрешнополитически. Резултатите са видни - няма ни на картата на изкуството.
- Миналата година направихте няколко публични паметника...
- Временни. (Смях)
- Да, временни, за еднократна употреба, обаче те остават в паметта.
- Да. Имам и паметници, които си стоят – например паметникът на майор Томпсън на гара Томпсън. Направих го през 2007 г., точно излизах от Академията. За България е новаторски – избягал съм от това да е крайно портретен, цялостното му внушение е нефигуративно, но има и портрет, има огледало, което е част от една могила - сложна композиция е.
- Станахте широко популярен първо с паметника на Бойко Борисов (подпрял се на книга за БКП), после с „Честит празник 9.IX.1944 г., неблагодарници” и „Мумията на комунизма“ - все произведения с ясна гражданска, социална и политическа позиция.
- Съжалявам, че не можеше Мумията да бъде реализирана в оригиналния си замисъл и да стои по-дълго. Моето изкуство е политически ангажирано дотолкова, доколкото за мен основните въпроси са истината и моралът. Следващата изложба, която подготвям, също може да се нарече политическа. Тя така е замислена – за символите на властта и личностите, които влизат за кратко в нея и после са забравени, докато символите остават.
- Лесно ли е да се издържа автор на съвременно изкуство в България?
- Не мисля, че където да било по света е лесно за каквото и да било. Абсурдно е един артист или художник да смята, че щом като притежава някакъв талантец, държавата и останалите трябва да го хранят. Не вярвам в това. Напротив, смятам, че за бъдеш свободен, трябва да си независим. А почнат ли да те хранят - който плаща, той поръчва музиката. Когато станеш толкова добър, че започнат да те искат заради това, което си, тогава вече можеш да приемаш и поръчки. Това е част от професионалния морал.
- Вие обаче също работите по поръчка?
- Много рядко, в България няма много поръчки. Участвайки в много конкурси, се убедих, че ако задачата случайно не съвпадне с някакво лично търсене, невинаги дава добър резултат, както и работата по поръчка. Много се забавлявах, когато открих един цитат на Бела Барток, че състезанията са за коне, а не за артисти. У нас от предишния режим остана това мислене за задълженост към авторите. Да те признаят, да те посочат, да станеш народен - това много тегне над нашето изкуство.
- Все пак цялото ренесансово изкуство е по поръчки на богати, знатни покровители.
- То е по поръчка, но те не ти казват какво точно да правиш. Папата е поръчал на Микеланджело фреските в Сикстинската капела, за да направи това, което може. И да е е облякъл част от фигурите, той пак е надделял като автор над поръчителите и затова е направил нещо извън времето.
- Каква е причината да няма нито един български художник - от тези, които са останали в България, широкоизвестен в чужбина?
- Той и Пикасо не е останал в Испания, Дали също. Международната кариера изисква да попаднеш в центъра на изкуствата, какъвто е бил Париж. Сега стремежът е към Ню Йорк. Успехът в Ню Йорк е успех в цял свят. Причината не е в некачествената работа на българските художници, а че обществото ни е капсулирано, дълго време беше и затворено. И когато се отвори, не успяхме да направим от своята автентичност запазена марка, без да се превърнем в екзотика. Освен това сме комплексирани и често се опитваме да прикрием това с арогантност. Парадоксът в изкуството днес е, че за да успееш, трябва да потънеш изцяло в работа си, но тогава пък няма да имаш време за конкурси, снимки, документи и самопредлагане, без което също не може.
