В началото на 90-те години на миналия век Франсис Фукуяма написа, че либералната демокрация е върхът в политическото развитие на човечеството. Тя е краят на историята, рече той, робът получи свободата. Това беше хегелианска трактовка за постъпателното развитие на обществените отношения, която при Маркс отвеждаше до комунистически рай, а при Фукуяма – в либерален. По-късно демокрацията започна да дава дефекти, враговете й тържествуваха. Дори Фукуяма започна да се чуди как да я ремонтира. Малко известен факт е обаче, че още докато либералите тържествуваха, част от възможно най-демократичните среди обявиха либералната демокрация за несправедлива, несъвършена и направо човеконенавистна. Днес те въздигат друг тип демокрация - лотарийната.

Тази система звучи странно, а още по-шокиращо е, че за да защити демократичните принципи, теорията й посяга на свещена крава - гласуването. Тя настоява повечето управленски органи

да зависят от капризите на съдбата -

съставът им да се излъчва чрез жребий. И макар да изглежда екстравагантно, теорията разполага със солидна научна обосновка. Лансира се от авторитетни изследователи и кореспондира с англо-саксонската правна система, при която съдебни заседатели се избират на случаен принцип. Няма да е чудно, ако покрай системните кризи скоро светът да започне обилно да говори за лотарийната демокрация. А ние в България, понеже интелектуалните влияния достигат бавно у нас, ги посрещнем се вайкане „отде се взе това чудо”.

„Чудото” е добре забравено старо. То се е практикувало в Древна Гърция, където членове на еклесия (парламент), буле (орган с парламентарни и други функции), плюс още ръководни фигури са излъчвани след жребий. По същия начин са се определяли и магистрати. Извън случайния принцип остават единствено специфични постове като армейските. Лотарийната теория днес проповядва, че кардинално сме се отклонили от корените на демокрацията, включително от символа й Атина през V в. пр. н.е. Следва да се завърнем към тях, защото...

просто не правим демокрация

Податки за тези разсъждения дава големият американски обществен изследовател Робърт Дал през 1989 г. Малко по-късно френският философ Бернар Манен излива фундамента. Популярни защитници на жребия през последните години са икономистът Етиен Шуар, също французин, и белгийският писател Давид ван Рейбрук (негова книга излезе наскоро у нас).

Изходната им точка са дефектите на практикуваната на запад система. Те просто са едни от многото теоретици, отчитащи големите проблеми при онова, което Фукуяма смяташе за окончателно победило. Българинът Иван Кръстев например счита, че бедата е дошла с края на Студената война, защото тя е сдържала западните народи да своеволничат с демокрацията. Но Манен, Шуар и Рейбрук пипат по-дълбоко. Водени от Аристотеловото разбиране, че изборите са продукт на олигархията, те структурират система от въпроси и отговори: 

Истина ли е, че огромна част от хората са отблъснати от политиката, не са въвлечени в нея? Да. Вярно ли е, че не всеки гражданин може да бъде избран в уж свободните избори?

Да, нужни са пари, влияние

или поне одобрение от партийния апарат. Истина ли е, че изборите, а и целият политически процес, са корумпирани? Да. А избраните демагогстват ли с електората, преди да бъдат избирани пак? И това е вярно. Медиите, сред които и социалните мрежи, отклоняват ли в една или друга посока волята на хората? Трудно е да се отрече. А може ли всеки един човек да постави на допитване всеки един въпрос? Не. В крайна сметка лумпенизират ли се обикновените хора и формира ли се несменяема партийна, професионална или дори роднинска върхушка? Безспорно.

Ето чрез този диалог защитниците на лотарията показват, че днешната демокрация в нейната представителна, мажоритарна или референдумна форма е опорочена. За тях е налице олигархия. А коренът на бедата е именно в гласуването, защото то е търсене и предлагане спрямо човека.

Само случайността, изключваща човешката воля,

осигурява равни шансове. Тук някъде, твърдят защитниците на лотарията, кардинално бърка и носителят на благите вести Фукуяма – той обвързва демокрацията с пазарната икономика и настава още по-голям алъш-вериш с човешките страсти.

Много любопитна е ретроспекцията, с която те проследяват как точно днешното общество се е отдалечило от атинските принципи – дотолкова, че ги счита за налудничави. В Римската република жребият се прилага, но в империята е заместен от подкупи. През XIII век процъфтяващи градове, сред които Венеция и Флоренция, практикуват сложна изборно-жребийна система. В средата на XVIII век Шарл дьо Монтескьо се позовава на Аристотел: „Изборът чрез жребий е присъщ на демокрацията, изборът чрез гласуване е част от характера на аристокрацията”. Друг идеен баща на модерната държава, Жан-Жак Русо, в прочутия си „Обществен договор” разделя постовете на изборни и жребийни. Но Френската и Американската революция изоставят тези постановки. Отговора "защо" дава брилянтно Рейбрук:

Революционерите просто не са били чак такива демократи

Френската конституция от 1791 г. постановява, че властта може да се упражнява само чрез делегиране. Бащите на САЩ пък смятат, че управлението трябва да е в ръцете на добре подбирани хора: способни, почтени, даже и имотни (!) - в противовес на масата, която носи анархия. Имало е и директно презрение към низшите слоеве. Изборите са инструментът да се осъществи цедката. По-нататък борбата за общо избирателно право повлича свободомислещите люде в посока, далеч от същността трябва ли да го има въобще гласуването. Финалът е през 1948 г. с Всеобщата декларация за правата на човека на ООН. Тя гласи, че волята на хората „трябва да се изразява чрез периодични и действителни избори”. Според Шуар в основата на хронологията е недоверието към същността на човека – той е лош, ще се провали, не може да се дава шанс на всеки; чрез представителната демокрация избираме да ни управляват тези, които е възможно най-малко да се провалят.

Теорията на лотарията предписва рецепта за връщане към демокрацията – повече жребии, по-малко вотове, къси мандати. Всеки, който поиска, да може да участва в лотария за какъвто и да е пост (без съвсем специфични длъжности). Шуар дори предлага и нещо като Народен съд. При него всеки да може да обвини друг (пак подобно на Атина), за да се избегнат професионални съдилища, които не вадят око на гарван. Веднага обаче възникват контравъпроси: Добре де, нали жребият също може да постави корумпирани или откровени идиоти на отговорен пост? А тоя всеобщ съд не носи ли анархия?

Но идва реконтра:

А изборите да не би да качиха на световния връх умни и некорумпирани хора, които не ликвидираха невинни животи при война с лъжлив мотив; тия, дето причиниха този конфликт, не заслужаваха ли да бъдат осъдени (има се предвид втората война на САЩ срещу Ирак, осъществена заради ненамерени химически оръжия)? На финала теорията обобщава: Лотарията няма да е по-лоша като ефективност, а по отношение на демократичната същност е несравнимо по-справедлива.

Налице са и практически приложения. В началото на 90-те години на миналия век американският социолог Джеймс Фишкин подбира на случаен принцип извадка, в която хората са поканени да дадат мнение по политически въпроси. След кратка работа с тях по темата на анкетата се получават неподозирани резултати – участниците изключително повишават компетентността си; става ясно, че случайните граждани по нищо не отстъпват на подбираните, нужно е просто да бъдат въвлечени в процесите. Методите на Фишкин почват да се прилагат в много страни, включително България. Усъвършенствани са чрез местни асамблеи в Канада, Белгия, Ирландия и други държави, функциониращи

под формата на съвещателна демокрация

Отделно от това в Нидерландия партията „Демократи 66” се опитва да внедрява жребийни длъжности. "Жълтите жилетки" във Франция също вземат жребия на въоръжение, адепт му е левият лидер Жан-Люк Меленшон. Но мащабът е малък, намеренията са повече от реализацията. Резонно идват критиките: предлага се нещо, което почти го няма никъде; защо да сме сигурни, че ще работи? Шири се и обвинение, че най-актуалните защитници на лотарията просто искат да забранят изборите, тъй като не им харесва, че народът избра Тръмп или гласува за Брекзит.

Разбира се, има още много причини, заради които лотарийната демокрация трудно може да бъде прегърната масово. Каквито и исторически препратки да се правят, премахване на гласуването изглежда скандално предложение.

Другите критики към теорията също звучат достоверно: Атина е илюзорен идеал, в нея е имало робство и за никаква реална демокрация не иде реч; цялата политическа еволюция на хората е свързана с утвърждаването на човешките решения автономно от Бог, природа, съдба... – случайността ни връща в пещера; в крайна сметка човекът не е ли лош наистина,

не е ли в състояние и жребий да манипулира?

Но най-важното е да се разбере, че съвършената демокрация няма как да бъде основна обществена цел. По-значими от нея са мирът и благоденствието. Западната демокрация е в криза, но Западът и с нея си живее мирно и богато. Какво толкова например, ако хората са отблъснати от политиката? Та нали времената, в която бяха силно ангажирани, родиха Хитлер? В крайна сметка лотарията е поредната теория, която търси решения чрез процедура, пренебрегвайки факта, че по-важни са ценностите на самия човек – ако не се възпитават, всяка процедура ще бъде изкривена и обратното.

Въпреки това теорията за лотарийната демокрация има място на масата за дискусии. Тя показва, че съществува търсене на алтернативи на сегашния модел. Още по-впечатляващо е, че винаги покрай големите лозунгарски съчинения, като на Фукуяма, текат паралелни мисловни процеси, които не са за пренебрегване.