- Вие правите рисунки, инсталации, видеа, пърформанси, а сте завършили стенопис. Вярно, че постоянно пишете по стените, но правили ли сте някога монументална стенопис?
- Има в Габрово една мозайка в т.нар. ветробран на Дома на книгата, която беше дипломната ми работа. Отдавна няма Дом на книгата, а редица от магазинчета. В момента пред нея е сложен гипсокартон, защото пречеше на собственика, надявам се, че не е напълно унищожена. Карах 2 години казарма след Академията и там съм направил доста сграфита. В Строителни войски бяха много доволни, че имаха на разположение дипломиран стенописец. Възможността да мога да рисувам за себе си, да участвам в национални изложби и да стана най-младия член на СБХ беше свързана и с това, че каквото ми кажеха, го правех — например голямо сграфито, 3-4 етажа в Плевен, след това и в поделението в Габрово… Но реално погледнато, имам един оцелял стенопис, правен в IV курс, на прословутото Адмиралтейство на св. Кирик в Созопол. Темата му е "История на българския военноморски флот". И една зазидана мозайка.
- Текстовете и драсканиците по стените не ги броите…
- Те също са начин да обхванеш пространството, макар и не с монументални фигури. Някои от тях са и в публичното пространство. Например в Европейската централна банка във Франкфурт, където преди 7 години спечелих конкурс, сега има една важна за мен работа. Казва се A Site-Specific Piece On Stand-by, там има и драсканици, които хората виждат. През 2019 г. направих малки драсканици, които нарекох Аrbeitdoodles, в една голяма административна сграда на Хелвеция плац в Цюрих.
- Кога и как се появиха малки черни човечета, които са една от константите в творчеството ви? Има ги и в настоящата изложба.
- Когато подготвях изложбата „10+1 картини“, в един момент се зачудих дали форматът на картините не е твърде голям – не мога ли да изразя историята на по-малко платно. След това обаче осъзнах „желязната“ логика, че за да могат тези човечета да бъдат наистина малки, форматът трябва да бъде голям. Първите ми драсканици бяха през 1988 г. в изложбата ми на „Шипка“ 6. Тогава журито прие 100 мои работи, аз изложих 60 - стори ми се, че сто са прекалено много за един етаж. Тогава всеки ден добавях по нещо в изложбата. Имаше едни остатъци от етикети с кафяви следи от декстриново лепило по тях, които после дорисувах с малки човечета. Такa че първите неща са от тогава. Но първият A (not so) White Cube беше направен през 2001 г. в PS1 в Ню Йорк, част от Музея за модерно изкуство (MoMA). Влизаш в едно празно пространство, виждаш една малка рисунка на стената и докато се чудиш само това ли е, осъзнаваш, че встрани от теб посетители зяпат нещо по наглед празните стени, и сам започваш да откриваш историите наоколо. Куратор беше Каролин Христо-Бакърджиев. С нея сме правили няколко проекта заедно, включително и Документа13 през 2012-а.
- Стоят ли още човечетата, които направихте в НХГ, в Двореца за изложбата на ИСИ в края на 2020 г.?
- Да, аз ги подарих на галерията. Но преди половин година се наложи да донадраскам някои отново, защото мразещ ме посетител беше зачертал някои. Завчера отново ходих там и видях, че отново има зачертани. Почеркът е по-различен, тъй че вероятно са поне двама „фенове“… Вчера обговорих новите задрасквания, да видим колко ще изтраят. Неприятно е все пак, колкото и да съм обръгнал на такова отношение.
- Това ме подсеща за „В крак с времето“ — превръщането на фигурите от паметника на Съветската армия в американски супергерои преди десетина години. Имаше мнения, че това е вандализъм.
- Беше ефектно. Фигурите са от бронз и почистването им не беше проблем. Но е безсмислено след тази интервенция пак някой да прави нещо там, защото то ще е глупаво повторение.
- Пак в тази връзка какво мислите за нашумелия тези дни проект „Другите българки“, в който транссексуални жени са снимани на фона на изображения, наподобяващи сюжети на Майстора?
- Виждам възмущението, но не знам защо в случая трябва да има скандал. Майстора въобще не може да бъде осквернен. Напротив, според мен това е направено с преклонение пред него. Вече друг въпрос е до каква степен Майстора трябва да бъде смятан за икона, но очевидно продължава да бъде.
- С какво ви бе най-полезна Академията? Има ли някаква роля в създаването на произведения като „Живот: (Черно и бяло)“?
- В Академията първо се научих да рисувам, въпреки че ми беше доста трудно в началото — завършил съм математическа гимназия в Габрово, а се оказах сред завършили художествени гимназии. Първата година-две бях доста спечен. Някъде в трети курс вече усещах, че започвам да правя нещо, което ми идва отвътре. На моя професор Мито Гановски, който, за съжаление, почина съвсем скоро, съм безкрайно благодарен за едно нещо, което ни учеше: „Ти, като художник, като стенописец винаги си втори. Винаги първа е архитектурата“. Това аз го използвам непрекъснато от много години. Усещам пространството, когато разказвам истории в него. Например в сегашната ми изложба този дълъг текст на стената съм го писал, без въобще да се отдалечавам, за да видя как става, кога да пренеса текста на нов ред и т.н.. Аз усещам пространството с тялото и съзнанието си. Това е тренирано през годините умение, след стотици направени изложби.
А за „Живот (Черно и бяло)“ не бих казал, че е много свързана с ученето ми в Академията.
- Как ви хрумна и това ли е най-популярната ви работа?
- Това стана през 1998 г.- двама бояджии, единият с черна, другият с бяла боя, непрекъснато боядисват, гонейки се през цялата изложба. За първи път пърформансът беше осъществен в Париж, в Jeu de Paume, през 2000 г. Показван е може би на 30 или 40 места. Принадлежи на музея във Франкфурт, музея в Чикаго, Тейт Модърн. Да, може би това е най-известната ми работа. Сред най-популярните са също и рисунките от серията "99 страха", с които участвах на Документа 2007 г.
- Пътувате често - има ли голяма разлика в отношението на публиката (и критиката) у нас и в чужбина?
- Може би, ако не беше настоящата изложба, щях да кажа, че в чужбина отношението към мен е по-добро. Обаче аз прекарах тук в изложбата няколко часа, а това не ми се беше случвало от ретроспективата ми през 2009 г. в СГХГ - и просто бях безкрайно трогнат колко хора, и то млади, влизат. Стоят и не просто гледат и четат текстовете по картините, ами в буквалния смисъл на думата съзерцават, което е страхотно преживявяне за мен.
- С тази изложба се връщате към живописта. Струва ми се, че вашата живопис, поне у нас, привлича повече публика, отколкото другите ви работи?
- Сигурно е така, макар че тази изложба, както е направена с този текст и старата работа от 1987 г., си е една цяла инсталация. Както и "(почти) Картини" в галерия "Сариев" през 2019 г. - въпреки че работите бяха продаваеми и две картини бяха купени заедно с текстовете. Но и тя си беше цяла инсталация.
- Случва ли ви често да смятате, че работата ви не е правилно разбрана от публиката?
- Зависи от публиката. Но да, случва се. Например в жълтите медии, когато искат да ме уязвят, пишат "този, дето си пъхна ноктите в тортичките", без да казват названието на работата. Ако напишат, че има 7 напълно еднакво изглеждащи сладки и работата се казва "Моля заповядайте (руска рулетка)", то се разбира. За мен е много важно написаното да е фактологично вярно. От друга страна, една част от публиката тук категорично смята, че ако Недко Солаков въобще е направил нещо, то е било едно време, когато правеше оная "сребриста" живопис. Аз също се самоиронизирам по този повод, включително и с текста на стената в настоящата изложба. Но това, че видях посетители да гледат пет минути една картина, текстът на която може да се прочете за пет секунди, ми вдъхна много надежда.
- Вие сте и колекционер. Кои български художници цените най-много?
- Първата работа, която си купихме с жена ми, беше една рисунка на Стоян Сотиров от 40-те. Друг любим художник ми е Георги Машев, от когото имам брилянтна рисунка с перо. За една прекрасна работа на Александър Мутафов от времето, когато е бил фронтови художник, в една галерия ми поискаха 50 лв. На преден план е направил доста обстоятелствено окопа с войниците, но някъде в дъното има една малка светлинка и се вижда прекрасно направеното море, което Мутафов е обичал толкова много. Предимно рисунки събирам не само на български автори и често разменям с художници, които харесват мои неща.
- Как се пазите от фалшификати? Според началника на отдела в полицията, който се занимава с културното наследство, поне 20% от арт пазара у нас са ментета.
- От една страна, имам око - една-единствена рисунка имам, в чиято оригиналност се съмнявам. Преди години в една тъй наречена "галерия" ми предложиха тефтерче на Никола Танев. Първата рисунка в това наистина старо тефтерче можеше да мине за Никола Танев. Но като погледнах следващите… майко мила! Директно попитах галериста - Защо!? Преди няколко дни случайно срещнах този човек на улицата и се похвали, че е продал тефтерчето.
- Имате особено пристрастие към Никола Танев, както знаем от видеото на НХГ в YouTube "Софийски истории от галерията".
- Танев е много любопитен художник и аз наистина смятам, че сериозната му живопис е била след 9 септември, колкото и странно да изглежда. Защото като цяло той е познат, много популярен, и хората се прекланят пред слънчевите карловски дворове и т.н.
- Венецианското биенале наближава, а ми се струва, че така и не стана ясно успех ли беше българското представяне през 2019 г., или показахме "чаши от ИКЕА". Как да разпознаем успешно ли се представяме на биеналето?
- Самият факт, че участваме, наистина е много важен - трябва да има своеобразни натрупвания, за да може в един момент да се случи нещо, което да бъде категоризирано като несъмнен успех. Успехът не означава, че непременно трябва да получиш Златния лъв. Важни са отзивите на чуждата преса. Много добър показател за успеха е и в какви изложби са поканени художниците след това. Не мога да кажа със сигурност какво се е случило с Лазар Лютаков и Рада Букова след биеналето, но когато те видят и след това те канят на друга изложба, и на друга, и на още други, това вече значи нещо. Това се гради стъпка по стъпка. Първо трябва да започне да се чува името на България.
- Ако днес погледнем през онази легендарна инсталация "Поглед на запад" (с телескопа на покрива на "Шипка" 6, насочен съм Партийния дом) какво ще видим?
- Гледайки на запад ще видим голия пилон, на който беше петолъчката. Сега той стърчи малко като среден пръст над сградата, която се използва от Народното събрание. Но най-отгоре все пак е националният трибагреник, което е относително оптимистично.
