От два месеца из европейските канцеларии циркулира тайнствен списък на беларуски политици, заслужили европейско наказание, но Брюксел все не успява да го извади на светло. Първо се твърдеше, че в него има 20 имена, а напоследък се говори за 40. Извънредният Европейски съвет на 19 август излезе с остра закана: "ЕС скоро ще наложи санкции срещу значителен брой лица, отговорни за насилието, репресиите и фалшифицирането на изборните резултати."
Колко скоро?
Вероятно е трябвало само да се подредят имената по азбучен ред и тази техническа задача бе възложена от лидерите на ЕС на външните министри. Но два Съвета на ЕС по външните работи не произведоха нищо и на последното си заседание на 21 септември дипломатите решиха да върнат темата на своите началници в Европейския съвет, които да я обсъдят отново на срещата си на 1-2 октомври.
Простата техническа задача се оказа непосилна за шефовете на европейската дипломация. Причината не е тайна. Решението трябва да се вземе с консенсус и всяка държава може да го блокира. Всички са съгласни, че президентът на Беларус Александър Лукашенко е диктатор и че преизбирането му за шести мандат е нечестно. Въпреки това ЕС се затруднява да огласи списък на приближените му, провинили се с насилия над мирно протестиращи хора.
Препъникамъкът е Кипър
Никозия смята, че не бива да се укорява един диктатор, а да се пропуска друг, след като и двамата се вихрят край европейската ограда. Или европейските стандарти за демокрация се прилагат еднакво за всички, или не са стандарти. Напоследък Кипър показва изострена чувствителност към Турция заради нейните проучвания за нефт и газ край бреговете му, съпроводени с демонстрация на военна сила. ЕС не харесва поведението на Анкара, но се държи предпазливо да не постави на една дъска Лукашенко и турския президент Реджеп Ердоган. През Беларус няма как да дойдат в Европа мигранти от Близкия изток и Северна Африка, докато през Турция могат.
Ето типична задънена улица при сблъсък между стандарти и прагматизъм, от която ЕС не знае как да се измъкне. Трябваше да пита България, за да не затъне в дипломатически мъки.
Решението е просто
Стандарите ще важат еднакво за всички, ако ЕС си затвори очите както за Беларус, така и за Турция. На заседанието в Брюксел миналия понеделник външната министърка Екатерина Захариева заяви: „България подкрепя налагането на санкции срещу хората, отговорни за изборните фалшификации и за репресиите срещу мирното население . Необходим е диалог, но не само с Координационния съвет, а с всички легитимни представители на гражданското общество“ (в Беларус - бел. ред.).
Не може да се отрекат дипломатическите качества на Захариева, защото се облича стилно. Ако беше добавила и малко разбиране на проблемите, щеше да звучи още по-убедително. Накратко, тя казва, че Координационният съвет на беларуската опозиция си заслужава отношението на Лукашенко, който не само не преговаря с него, а е вкарал в затвора или изгонил от страната всичките му лидери. При липсата на такъв опонент тя предлага да се търси друг, който поради милостта на диктатора би могъл да му се яви пред очите. Фактически България подава ръка на Лукашенко и е тъй очарована от своето дипломатическо изкуство, че го излага на вниманието на другите в ЕС.
Както става често,
външната политика е продължение на вътрешната
Когато говори за Лукашенко, Екатерина Захариева мисли за своя началник Бойко Борисов. Той също е обект на протести заради властови произвол. Също маневрира я чрез предложение за нова конституция, я чрез призиви за широк диалог, за да се укрепи на поста си. Също е готов за имитация на компромиси, но не и за оставка. Също предизвиква възмущение, че употребява полицейско насилие над демонстранти и журналисти, защото губи равновесие.
Няма как при такава ситуация България да е искрен радетел за прилагане на европейските стандарти спрямо Беларус. Когато говори за Лукашенко, има риск другите да решат нещо и за Борисов. Но тя не може да участва и в дискусия за поведението на Ердоган, след като никакви европейски задръжки не й пречат да му предава неговите критици, които са се заблудили, че би могла да им служи за убежище.
Борисов смята, че Ердоган награждава угодничеството му
чрез сдържаност да му праща мигранти (каквато сдържаност не проявява към Гърция например). Той не допуска, че Турция се старае по този начин да не блокира единствената си сухопътна връзка в Европа, след като е затворила пътя си през Гърция. Мисли си (или поне показва такава склонност), че спокойствието по турско-българската граница се дължи на личния му чар, пред който Ердоган не може да устои.
Има теми, които България предпочита да заобикаля, защото последното, за което претендира, е да бъде еталон за демократични ценности. Тя не може да се нареди нито до Кипър и Гърция, когато осъждат автокрацията на Ердоган, нито до Литва и Полша, когато критикуват диктатурата на Лукашенко. Максималното, което може да си позволи Борисов, е да се обяви за опонент на Ахмед Доган, но само с негово позволение. Така стана при последната му обиколка с джип из родопските села, където се осмели да се представи дори за съперник на Делян Пеевски в съревнованието за народната любов.
България няма какво да покаже на външнополитическата сцена и се явява там неохотно, принудена от членството си в международни организации. Едно от основателните извинения да не проявява голяма активност е коронавирусът. Премиерът се върти на спокойствие из затънтени села, където никой не помисля да му прави протести, а населението му се радва заради зрелището да го види при себе си, защото по-рано го е гледало само по телевизора. Но това е политическо продължение на рекламния трик "Видяно по телевизията".
