Quantcast
Мина Милева и Весела Казакова на върха на десетметрова вълна | СЕГА
facebook
twitter

Наблюдател

ИНТЕРВЮ

Мина Милева и Весела Казакова на върха на десетметрова вълна

"Демоничното дуо" разказва за успеха в Кан, нежеланието да говорим за миналото и трудностите да стигнеш до българската публика
5 177
 Снимка: ЕПА/БГНЕС
Мина Милева (вляво) и Весела Казакова (вдясно) преди премиерата в Кан със звездата на "Жените наистина плачат" Мария Бакалова. Това е вторият игрален филм за режисьорките след "Котка в стената" и поредица предизвикателни документални творби като "Чичо Тони, тримата глупаци и ДС" и "Звярът е още жив".

- Какво е да си в официалната селекция на най-престижния кинофестивал? Това е много рядко признание за български филм – след 1989-а е само „Посоки“ на Командарев (2017 г.) и „Февруари“ на Камен Калев, който се случи в непроведеното миналогодишно издание и си остана само с титлата (преди това Калев е участвал в паралелни програми - б.р.). Но вие бяхте в Кан наистина, бяхте на червения килим, какво беше усещането?

- Първо, изобщо не сме се надявали на селекция в Кан. Стратегията за премиера на нашия филм бе доста сложна и неясна поради струпването на огромен брой филми от последните 2 години след ковид. За Кан специално ни казаха, че повечето от половината места вече са заети от миналогодишни филми, които са предпочели физическо издание, пред лейбъл или титла, както казвате, и програмата е била почти запълнена. С агента ни по продажби мк2 имаме връзка, която се крепи на доверие и огромно уважение от тяхна страна, с тях сме от ниво сценарий. Истината е обаче, че и те имаха още поне 15 заглавия, включително със световни звезди, чакащи Кан селекция, които не успяха да влязат в програмата.

Кан е високо, ветровито място. Като да си на сърф на върха на десетметрова вълна. Не знаеш дали ще успееш да минеш през тунела или ще паднеш. От официалната секция „Особен поглед“ започва световната кариера на култови режисьори, други обаче не успяват. Надяваме се това да е отворена врата за нас. Усещането беше, че чак сега започваме нашия път, колкото и странно да е.

- „Жените наистина плачат“ е селектиран за Кан, преди да е готов, и сте го довършвали буквално „на коляно“ в Париж. Сигурно е било доста стресово...

- Неготов филм означава без начални и финални надписи, оправен звук и картина, нямахме и още написана музика на някои места. Е, имаше и малки промени в монтажа. Но това са неща, които само професионалистите могат да видят. За масовата публика няма кой знае каква разлика. Например носителят на "Златна палма" от 2013  г. "Синьото е най-топлият цвят" е пуснат на фестивала без финални надписи. Шефът на постпродукционното студио в Париж, където правихме цветовите корекции и ефектите, шеговито ни припомняше този факт, когато се опитвахме на всяка цена да приключим всичко, за да спестим от направата на ново копие.

В такава ситуация стресът има финансова страна. В Кан сме, не можем да сме по-щастливи, но ни очаква известно разоряване – част от сметката след фестивала плащаме ние като продуценти. Обикновено държавата поема част от тези разходи, но в момента филмовият център не функционира в пълен капацитет поради промените в закона за филмовата индустрия.

- Това е едва вторият ви игрален филм, а в него играе световна звезда – Мария Бакалова. Как протече сътрудничеството с нея и как попадна Мария в една „семейна“ афера, каквато е този филм?

- На кастинга, организиран и проведен от доверената ни кастинг агентка Ваня Баждарова, се явиха над 100 момичета. За да не повлияваме емоционално на процеса и да държим дистанция, ние не бяхме там и гледахме видеа всяка вечерПоявихме се само на последния кръг. Беше труден кастинг, изискваше се импровизация, отиване в екстремното, което не е по вкуса на всяка актриса. Търсехме визия, различна от тази на Мария - височина, тъмни остри черти, но в процеса се наложи да променим това условие, след като видяхме силни изпълнения от руси и светли момичета. Мария показа изключителна актьорска мощ още там, а после изпъкна с професионализъм, дисциплина, издръжливост и смелост – редки и ценни качества, особено когато се налагат импровизации в тежки теренни условия. Емоционалната й зрялост доведе до много по-дълбоки и проникновени трактовки на сцените, които тя проведе великолепно.

Тя имаше важна роля и в процеса на създаването на филма, тъй като бе единственият човек извън семейство Казакови. Двете с Ралица Стоянова помагаха на терен, дори когато не играеха, и видяхме, че те имат потенциал за продуцентство, режисура и цялостен поглед над творческия процес.

 - Във филмите ви винаги има отчетливи лични истории. „Жените...“ е за семейството на Весела, също както и документалният дебют „Заради леля Снеже“, а пък в „Чичо Тони, тримата глупаци и ДС“ и „Звярът е още жив“ се разказва съответно за учителя по анимация и за дядото на Мина. Как избирате кои да разкажете?

- Експертите във филмовата индустрия насърчават начинаещите кинотворци да дълбаят в лични истории, тъй като тогава шансът да излезе нещо вълнуващо и автентично е много по-голям. Ние вече инстинктивно бяхме тръгнали по този път, когато чухме този съвет. Но това е нож с две остриета. Ако личната история не бъде водена от много строга драматургия, има опасност тя да си остане за гледане в тесен семеен кръг. Ян Флайшър - сценарист от чешката нова вълна, както и на известни английски филми, ни отговори очите за интересен факт. Когато слагаме едно събитие или елемент от живота си, напълно игнорираме друго, което има важно отношение към първото и така можем да се загубим и да забравим първоначалната си мотивация. Затова ние гледаме на личните истории прагматично, като на строга и дисциплинирана работа със сценарий, дори когато касае документалните ни филми. Емоционалните ни филми са продукт на суха и тежка писателска работа.

- Смелостта в документалното кино ви донесе противоречива репутация у нас - и прякора „демоничното дуо“, който включвате дори в пиар анонсите си. Доколкото разбирам, с вашата „чепатост“ не сте били съвсем лесно приети и в чужбина...

Мина: Аз живея в Англия от 1996-а, а съм на фестивалната сцена от '94-та с анимационния си дебют. Свикнала съм да съм извън България. Весела винаги е пътувала по фестивали и е работила в чужбина. Радва ни терминът чепатост, защото мислим, че артистът се нуждае от това. Но „демоничното дуо“ бележи конкретен исторически момент, а именно нежеланието на един политик, както и на голяма част от обществото ни, да приеме травмата от комунизма и да се съгласи, че тя трябва да бъде адресирана с всякакви възможни средства. За „Чичо Тони, Тримата Глупаци и ДС“ ни казваха, че ДС не е съществувало. Нали разбирате колко сме назад в процеса на приемане и информираност за миналото?

А с чепатост в чужбина, за съжаление, не може да се стигне надалеч. Наскоро ни разказаха за краха на Кустурица в Париж, предизвикан от силната му артистична натура. Нашият филм е копродукция с АРТЕ Франс синема, един от безспорните лидери в аудиовизуалния сектор на Европа. Агенти са ни мк2, които притежават както класически колекции кино, така и салони в Париж. Получихме финансова подкрепа от Ил де Франс и Евроимаж. Всичко това е резултат от много малки дипломатични стъпки, в които едва ли чепатостта би била оценена.

 - Как ви хрумна да се обърнете към режисурата? Весела беше актриса с международни успехи, а пък Мина е с дългогодишен опит като аниматор. 

Мина: Тук в Кан ни питаха въпрос, който вероятно задават на всеки: какво ви кара да творите? Ако трябва да съм съвсем честна, и даже това звучи малко излагащо, та съм го потулила в спомените си, но сега ще го кажа, тъй като е свързано с горната тема за демоничното дуо. Навремето, след промените, най-безболезненият начин да пътуваш в чужбина бе чрез покана от фестивал. А аз имах неистова нужда от свобода на движение. Още си спомням опашката пред немското посолство, където охраната носеше огнестрелно оръжие и водеше огромни кучета, а хората от провинцията спяха в колите си с дни да чакат мечтаната виза. Когато бързо, след като се наредих на опашката, ме извикаха учтиво и след 15 мин. излязох с виза, хората се зачудиха каква е тайната на такъв успех, какво съм направила, за да стане така лесно. Казах им, че правя филми. Как така филми, как се прави това, питаха. Казах им, че не е много трудно, тъй като са къси, но пак си отнемат време. Аз все пак завърших режисура, макар и анимационна.

- Кога решихте да се насочите от документално към игрално кино?

- Документалното кино е живо и ангажиращо. Но както се оказа, също изисква особена сила и издръжливост. След всичко, което ни се случи с „Чичо Тони, Тримата глупаци и ДС“ и „Звярът е още жив“, решихме да си починем малко с игрално кино, където все пак материалът е защитен от формата. Не сме се отказали да правим документално кино.

- Да си припомним вашия игрален дебют – чудесния „Котка в стената“, филм за Брекзит и за неразбирането към другия. В едно по-старо интервю пред „Сега“ казвате: „На запад изобщо не ги интересува какво се случва тук“. Затова ли решихте да направите комедия за котка, чието действие се развива в Лондон?

- Трябваше да избягаме надалеч от обидите, хулите и нападките в България, затова се насочихме към тема, актуална в момента в Европа - "облагородяването" на жилищната среда. Все повече общините на запад, специално в Англия, са жертва на дълбоки корупционни схеми, създадени от корпорации. Така се получава, че за смяната на едни прозорци обикновеният собственик трябва да плати 25 хиляди паунда. В нея естествено намери място и темата за Брекзит, за разединението, за липсата на хуманност и глобалния корпоративен капитализъм. Разделението между Източна и Западна Европа пък няма какво да го коментираме, там няма особена промяна още откак е създадено.

Неслучайно „Котка в стената“ тръгва следващия месец в над 40 кина в Испания. Проблемът резонира чудесно в тяхното общество и много други места в Европа.

 - Този филм нямаше никакъв късмет у нас както с разпространител, така и заради коронавируса, затворил кината. Но си мисля, че в международен план „Котката“ ви донесе голям късмет...

- Вече с пети филм удряме на камък с дистрибуцията в България. „Чичо Тони“ вече 8-а година не е излъчен по БНТ, няма легална причина за това, само голяма доза страх. Мислим, че се страхуват, че ще предизвика скандал. За кинодистрибуцията от нас се иска да имаме “звезда” във филма, за да го разпространяват. Звезда от типа Гери Никол. Когато кажеш, че все пак и без такава звезда филмът ти в чужбина е сравняван с работата на Кен Лоуч, това не говори на никого нищо. Ето следващата седмица имаме интервюта в Мадрид за тръгването на „Котка в стената“ по испанските кина. Хората разглеждат както конкретния политически и социален проблем, така и филмовото постижение, сравненията с велики режисьори, европейското кино, фестивалите. Такъв дебат няма в България. И не защото Испания е голяма страна, а защото традициите са запазени. В България молим приятели с успешни маркетингови стратегии за помощ, но и те не могат да направят нищо, когато „материалът не го носи“ - няма тези необходими звезди или сюжет, който е предвидим и лесносмилаем за публиката. Съжаляваме, че България изостави културната си политика и в периода на прехода на критиците не бе помогнато да продължат да работят нормално. Ние се нуждаем от тях, за да не ни залива така наречената чалга. Добре че журналисти като вас ни подадоха ръка още когато бяхме низвергнати след „Чичо Тони“. Културната среда трябва да се бута от всички. Много сме я закъсали...

  - Планирате ли бъдещето на „Жените наистина плачат“ в България? 

- Започваме подготовка, но със свито сърце, знаейки докъде я докарахме с предишните си филми. Все пак сега имаме звезда по стечение на обстоятелствата - Мария Бакалова. Може би ще имаме късмет най-после и с публика у дома.

- Филмът, не само поради заглавието и актьорския състав, е „женски“. В последните години киното рязко опитва да се феминизира, след като цяло столетие доминираше мъжката гледна точка... 

- Методите на работа също трябва да бъдат феминизирани. Често например колегите мъже ни казват, че така не се прави кино. Добре че сме две и почваме да ги навиваме от двете страни да ни повярват, да се включат пълноценно. Казваме си - колко още трябва да направим, за да ни повярват, и колко години трябва да минат? Има една инерционна нагласа на обществото, човешкият мозък еволюира много бавно. Има и много опозиция от жени към жени. Трябва да се научим да се подкрепяме професионално.

Има проблем и със сюжетите. Както семейство Казакови ще потвърдят, за жена актриса възрастта между 40-60 малко куца, понеже нито си любовница, нито си още баба. Къде са тези теми за жени помежду?

Но сме чували и обратното: нямате женска тематика в "Чичо Тони", не ви искаме филма. Винаги поставяме хуманността на първо място, когато планираме нов филм - мъж или жена, посланието трябва да излезе и да разчувства, това ни води. А и у нас киното си е исторически феминизирано - имаме изключителни жени режисьори и сега, и през комунизма. Дано запазим тази тенденция.

 - Колко важни са парите в киното? В България постоянно има един дискурс, че парите за кино не са достатъчни, и затова и хубавото кино някак не е достатъчно... 

- Важни са парите, няма спор! Тези държавни пари са системно неглижирани и това няма толкова пряко отношение към качеството на филмите. Но има нужда от натрупвания, включително финансови и последователна държавна политика, за да бъде изведена напред една национална кинематография. През 2019-а шефът на хърватския център ни каза, че ще работят да имат филм в Кан. Дойде 2020-а, пандемия и ето през 2021 г. този филм излезе и взе наградата "Златна камера". За това помагат усилията на държавно ниво. А за хубавото кино, както говорихме по-горе, е важна професионалната дистрибуция, която толкова страда у нас. Клишето "лош български филм" се вихри в пространството именно защото на много хубави български филми не им се даде шанс да стигнат до зрителя.

Още

Роджър Уотърс нарече колегите си от „Пинк Флойд“ незначителни

19.09.2021

4692
Български жени на ръба на нервна криза
Н. Михалков: Никой велик режисьор не гледа сериозно на "Оскар"

08.09.2021

1365