Всички предпоставки за триумф бяха налице.
Тандемът в киното и в живота Кристина Грозева - Петър Вълчанов предизвика вълнички в българското кино още с дебюта си "Урок" (2014), заснет без държавна субсидия и за 22 хил. лв., за да пожъне овации на десетки фестивали по света. Той бе ясна и чиста диагноза на обществото ни (с многократно по-висок бюджет и претенции "Уроците на Блага" например го направи по-неуспешно) с чудесен финал. Следващия - "Слава" (2016) пък считам все още за най-високия разказвачески връх в киното ни след 1990 г.
И двата бяха част от т. нар. "социална" трилогия на дуото, вдъхновяваща се от действителни събития (учителката, обрала банка; кантонерът, намерил на релсите и върнал много пари), но дълги години нейният финал така и не се появяваше. Междувременно Грозева и Вълчанов заснеха "Бащата" (2019), трагикомедия за приемането на смъртта, и той донесе най-големия приз от фестивал категория "А" на съвременното българско кино ("Кристален глобус" в Карлови Вари).
Петилетка по-късно най-сетне е факт дългоочакваният завършек на трилогията, в чието заглавие (естествено!) има думата "три" - "Триумф". Неговата "вестникарска изрезка", върху която е изграден сценарият на Дечо Таралежков, Вълчанов и Грозева, е енигматичната дупка в Царичина.
През 1990 - 1992 г. военните закопават 16 млн. в секретната операция "Слава" (прекръстена по-късно на "Слънчев лъч"). Под охраната на войници с калашници офицери от БНА изравят на ръка 160-метров спираловиден тунел с денивелация от 70 метра, за да извадят там едно голямо нищо. Това е времето на екстрасенсите, Асоциация "Феномени", вестник "Психо" и сеансите на Кашпировски по руската телевизия, която все още се излъчва ефирно у нас. Операцията е наредена от генерал-полковник Радню Минчев, шеф на генералния щаб, а в нея са замесени няколко военни министри, трима премиери и един президент на Република България. Днес от всичко това в селото с 90 жители е останал един камък с надпис "Дупката", отбелязващ местоположението на зазиданата с бетон пропаст на човешката глупост и лековерие.
Тази все още не напълно разбулена мистерия от детството на българската демокрация е достойна не просто за кино, а за поне два сезона по "Нетфликс". Направихме филм за "нагона към делюзията" - така описва сърежисьорката Кристина Грозева историята, в която балами от всякакво обществено положение се опитват да заменят светлото бъдеще на комунизма с някаква друга, не по-малко нелепа заблуда...
Във филма тя и Вълчанов работят с актьорите си фаворити - Маргита Гошева (главен екстрасенс лейт. Пирина Няголова), Иван Бърнев (министър), Иван Савов (генерал); но и за пръв път с холивудската ни звезда Мария Бакалова и абонирания за малкия, големия екран и театралната сцена у нас Юлиан Вергов. Актьорското съзвездие се отдава с все сили на характерния импровизационен подход на режисьорите, който често загърбва предварително подготвения сценарий.
Проблемът е, че също като военните в Царичина, този сценарий не е съвсем наясно какво търси и къде иска да отведе зрителя. Зад филма стоят много и добри идеи, но не са удържани и разказът се разпада окончателно около средата. "Триумф", разбира се, е черна комедия, на моменти граничеща с гротеска, и затова понякога е смешно. Двамата режисьори показаха майсторско владеене на този труден жанр в "Слава" и особено в "Бащата", където той бе само елемент от драма, съответно социална и семейна. Тук наблюдаваме блясъка на чистия абсурд, което е верен подход към налудничавата действителност. Но Царичината на "Триумф", оградена зад телени мрежи и строга секретност, е някак извадена от контекст, напълно лишена от ориентирите на времето и от обяснение защо и как се е случило подобно нещо някога, някъде.
И ако зрителите над 40-50-годишна възраст ще могат да направят все пак някакви връзки и да изградят по-пълна картина благодарение на паметта си, то за по-младите всичко това е един безкраен "криндж", не по-различен от фантастична история, развиваща се на далечна планета. А България от началото на 90-те не е далечна планета, много неща днес не са по-различни, и в света също (вижте само новините). Авторите си дават сметка за това, просто във филма не се е получило. Така "Триумф" се загубва в жанра и жертва най-ценното в досегашното творчество на Грозева и Вълчанов, ясния социален коментар.
И в "Урок", и в "Слава", дори да вършеха престъпления (героинята на Маргита Гошева в първия) или да бяха унижавани (персонажът на Стефан Денолюбов във втория), главните герои бяха неизменни носители на човешкото. Тук единствената с човешко лице сред повсеместния идиотизъм е - вероятно неслучайно наречената - Слава (Бакалова). Но и тя започва да губи наивността и невинността си - и нямам предвид буквално - с напредването на фабулата.
Заради нейната глобална популярност мнозина ще преглътнат недоверието си към българското кино и ще посегнат към "Триумф". Мария Бакалова е роден комик и яркият й талант в тази област не може да се скрие, независимо дали играе в смешни или в сериозни филми. Българското кино обаче е длъжник на Бакалова - ролите, които й предлага то на този етап, не са особено интересни или удовлетворителни. Тя добре си се справя и тук, но какво точно гледаме? Ако е разказ за сексуалното и интелектуално пробуждане на едно потискано младо момиче, то по-добре и по-остро беше направено в "Борат 2".
Интересен режисьорски подход, приложен многократно в "Триумф", са сцените, в които се чува нещо различно от това, което се вижда в кадър. (Спомняме си с какъв поразителен ефект това бе използвано в "Зона на интерес" на Джонатан Глейзър.) Изобщо филмът показва един много талантлив екип, ангажиран с една извънредно интересна история. Но крайният резултат е по-малко от сбора на частите.
YouTube
