Те смятат, че Русия е велика страна. Стане ли въпрос за отношенията й с България, винаги напомнят, че руската армия е освободила народа ни от Османската империя, докато Западът е наблюдавал безстрастно Баташкото клане. Гордеят се, че българи и руси заедно са преборили фашизма през Втората световна война. Вярват, че съветският социализъм, докаран на руските танкове, е донесъл небивали успехи и благоденствие на българския народ. А сега смятат, че руският президент Владимир Путин води защитна война в Украйна, провокиран от агресивните попълзновения на Запада. Това, общо взето, представляват родните русофили.
Разбира се, това не означава, че всеки благосклонно настроен към Русия българин е русофил. Хората не са глупави и знаят, че за руските царе свободна България е била плацдарм към Босфора. Твърденията, че у нас е имало фашизъм, преобладаващо се отхвърлят – и от обикновените хора, и от специалистите историци, и съответно тезата за антифашистката борба на родните партизани съвсем не се приема еднозначно. По въпроса за социализма решението дойде от самата история – отхвърлихме го, той е минало и няма да се върне. С него си отидоха и онези специални връзки с руския народ и култура, каквито имахме по времето на СССР. А благосклонното отношение към съвременната руска държава днес преобладаващо се определя от сблъсъците на Москва със Запада, което импонира на много леви и националистически настроени хора у нас.
В този смисъл, когато някой у нас застава на страната на Русия, той не го прави, защото много му се нрави Путиновия авторитаризъм; или защото благоговее пред руската култура; или защото предпочита да прекара ваканцията си, пътувайки из „мъртвите сибирски полета”, отколкото в Западна Европа. Най-вероятно русофилът го прави, защото смята, че Русия е пример за съпротива на суверенните нации срещу Запада с неговата глобализация, „хуманитарни интервенции” и цветни революции. Иначе казано, съвременното
българско русофилство е предимно политическо явление
Приликата на подобно мислене с онова, което проповядват разните лявонационалистически формации у нас, е очевидна и никак не е случайна. Съвременният български национализъм се преплете в самото начало на прехода с носталгията по силната, индустриално развита и добре въоръжена държава, каквато представляваше народната република. Затова, колкото и парадоксално да изглежда, националистите у нас се появяват повече в лявата половина на политическия спектър.
Тяхното време дойде, когато русофилски настроените избиратели започнаха да обръщат гръб на БСП. В началото на XXI век социалистите полека се преориентираха към Запада, като възприеха безрезервно ЕС, а със стиснати зъби – и НАТО. Това на родните русофили им дойде в повече и те си намериха нов политически представител в лицето на „Атака”. Партията изповядваше именно описания по-горе ляв национализъм, примесен с
мощна антиглобалистка и антизападна реторика
Тесните й връзки с Москва не бяха никаква тайна, напротив – атакистите парадираха с тях. За електоралната й сила през първото десетилетие на века говори достатъчно фактът, че нейният лидер Волен Сидеров стигна до балотаж на президентските избори през 2006 г. и получи 650 хиляди гласа.
Следващото десетилетие обаче бяха години на бавен и тежък упадък за русофилите. „Атака”, станала пословична със своята политическа всеядност (първо подкрепяше Бойко Борисов, след това се обърна срещу него, после се върна при него), изпита катастрофален спад в подкрепата, която получава на избори – на последния вот на 14 ноември 2021 г. получи нищожните 12 153 гласа (0.46%). Разните други патриотични формации, като НФСБ, ВМРО и „Воля”, също безславно пропаднаха. Съвкупният им електорат в момента се измерва с няколко десетки хиляди гласа. При това те дори не са особено русофилски настроени – НФСБ специално се проявяваше като яростен противник на Москва.
Единствената формация, която открито афишира желанието си за специална връзка между България и Русия, е
„Русофили за възраждане на отечеството”
Партията се оглавява от Николай Малинов, който води и сдружението Национално движение „Русофили”. През миналото десетилетие участваше предимно в различни леви коалиционни формати. Реалната й сила пролича, когато се включи самостоятелно на първите избори за 2021 г. на 4 април – тогава получи едва 13 182 гласа (0.41%). В този момент се яви под името „Възраждане на отечеството”. Вероятно с идеята да засили интереса на избирателите в края на годината го промени на споменатото по-горе „Русофили за възраждане на отечеството”. Ефектът беше точно обратният – гласовете за партията паднаха до 6803 (0.26%). Изобщо не помогна т.нар. шпионски скандал, който заформи българската прокуратура около Николай Малинов, като го обвини, че работи за руската държава. Нито орденът, който лично му закичи Владимир Путин.
И тук идва моментът да поговорим за „Възраждане”
На партията на Костадин Костадинов й се носи славата на проруска формация. И действително най-често Костадинов и хората му се противопоставят на позициите, които България заема в качеството й на член на ЕС и НАТО. И в това отношение, и в идеологически план „Възраждане” е буквално като извадена от калъпа на „Атака”.
Това обаче не означава, че избирателите й (127 568 души, или 4.86%) гласуват за нея, защото са русофилски настроени. Формацията се превърна в алтернатива за онези, които ненавиждаха статуквото и в същото време се дразнеха от „партиите на промяната”. Тези хора имаха най-разнообразни причини да подкрепят „Възраждане” – ожесточението, с което се нахвърляше на Бойко Борисов и всичките му съюзници, включително патриотите; яростното й противопоставяне на антиковид мерките и ваксините; зрелищните й и буквално силови сблъсъци с прокуратурата на Иван Гешев; и, разбира се, реториката й за силна, независима България.
Всъщност, макар че думите и делата на „Възраждане” подкрепят руските интереси, от водачите й не се чуват атакистки лозунги от типа „Долу ръцете от Русия”. Може би това е причината да имат над 120 хиляди гласа, а русофилите на Николай Малинов – двайсет пъти по-малко. Може би по същата причина АБВ на бившия президент Георги Първанов, която открито ратува за близост с Русия, не може да събере сама на избори повече от 15 хиляди гласа. А БСП прибра в своята коалиция първановистите не защото очаква лавина от русофилски гласове. А защото се нуждае от някой, който да поддържа вместо нея топла връзка с Москва, така че да не загуби прозападното си лустро.
И една бележка за левицата. Социалистите отдават почит на проруски (или по-скоро антизападно) настроените си избиратели, когато счетат за необходимо – пример е декларацията им по повод войната в Украйна, където порицаха международната общност за нейните „двойни стандарти”. Факт е обаче, че при правителство, в което левицата играеше водеща роля, България беше приета в ЕС. А това беше повод за анатема от правоверния русофил – и за вечна гордост за БСП.
Същинските русофили, портретно описани в началото, днес са една
много малка група в българското общество
Но са много шумни, което прави сянката им да изглежда застрашително голяма. Това е изкривяване на публичната среда, причинено от интернет и социалните мрежи, което позволява на гласовитите малцинства да привличат непропорционално голямо обществено внимание. Реалността проличава в сухите изборни статистики. Те показват сравнително ясно, че избирателите, открито идентифициращи се като русофили, са толкова малко, че не могат да добият дори незначително политическо представителство.
Много по-сериозен въпрос са антизападните настроения, които са доста по-широко разпространени у нас и не са непременно русофилски. Те проличават в полярните нагласи спрямо НАТО (40% положително отношение срещу 34% отрицателно по последни данни на „Алфа Рисърч”), който негативно настроените спрямо Запада възприемат като олицетворение на военна агресия - което съвсем не означава, че автоматично поддържат Русия. Това е същинският проблем за България, а не абстрактното русофилство. Защото ние сме и трябва да продължим да бъдем член на западните икономически и военно-политически организации.
