Калейдоскопът на националните страсти е увлекателно зрелище, ако го гледаш както зяпльо зяпа заря. Обаче щом някой случаен фишек ти уцели градината и ти запали къщата, не е вече сеир, а трагедия. Това мисля, докато наблюдавам наши близки съседи, както и далечни аналози.
Първо да кажем, че както всичко в човешкото битие, така и стремежът към уедряване на население и територии, и противоположният му процес - стремежът към самостоятелност и независимост, тоест дробене, са иманентно присъщи на всяка общност.
Страни на една монетка са
дуалистичен портрет на всяка група. Малкият иска да стане силен и голям, защото ще го уважават повече и ще му е по-безопасно. Но малкият иска и да излезе изпод контрол, защото му се ще повече свобода. Както и власт. Това важи и за хора, и за нации. Малкият иска да стане голям, големият иска да стане още по-голям, а в същото време тече процес на разпад, избуяват желания за обособяване, особено ако има различия по език, религия, култура, както и натрупващи се усещания за неправилно, несправедливо управление.
Тези процеси са изключително сложни. Тълкуванията им се намират в огромна зависимост от гледната точка. Повтаряно е, но нека го кажа пак: през призмата на силния и големия национализмът на малкия е сепаратизъм, прерастващ в тероризъм. През гледната точка на малкия и зависимия е патриотизъм, борба за национално освобождение.
Квалификациите и тяхната сетнешна устойчивост са плод на победата на този или онзи и на съответната историческа интерпретация, закрепена в академични парадигми.
Тъй. Дотук нарочно не споменах ни етноси, ни държави. Правя си така експеримент. Допускам, че единици само са прочели внимателно текста, а повечето са пробягали с очи незаинтересовано по абзаците. То е естествено. Защото човек е и чувство за принадлежност - ние сме българи и това определя гледната ни точка. Та сега вкарвам имена - за по-интересно. Гледната ни точка към Турция и Гърция, към Сърбия и Северна Македония, към Русия и САЩ и т. н. е от нашата камбанария и то също е естествено. У едного виждаме заплаха и завоевателни мераци, у другиго - съюзник и гарант, у трети - лицемерна дружба с интригантски привкус.
За нас си ние - българите, не правим изключение. Бихме искали да сме силни и големи. Но сме такива и там, където сме. По-малки от едни, по-големи от други, недоволни от едно, нежелаещи да загубят друго. Нямаме основания
нито да сме свръхнедоволни, нито еуфорични
Светът е пъстър, променлив и противоречив. Китай е огромен и относително монолитен, Германия е доста по-голяма от нас, Турция - също. Германия и Италия са били площи с много минидържавици и воюващи княжества. Китай е бил завладяван от монголи и японци, Турция е била доминант в огромна, но загнила и разпаднала се империя. От друга страна, могъщи образувания като Австроунгарската империя изчезнаха яко дим, а такива империи като Британската се свиха досущ шагренова кожа. Опити за миниимперия като Югославската също ги сдруса историческият земетръс и ги надроби на залци.
Понеже човекът според мен само успешно заблуждава себе си, че е рационално същество, а всъщност е във висша степен продукт на ирационални стереотипи, ще ви разкажа действителен случай, илюстриращ националистическото чувство и причудливите му пируети.
Авторът, тоест моя милост, в началото на деветдесетте на миналия век - може би през 93-та, посетих в Москва института, в който получих образованието си и към който питая най-добри чувства - Литературния. Там срещнах бивша своя преподавателка, жена на години, мил, общо взето, човек, преподаваща обществени науки. Като ме видя, тя възкликна с искрено огорчение, но и очакване на съчувствие, почти разплакана: "Боечка, а Россия такая маленкая стала! Всего несколько часов езды, и граница!"
Жената имаше предвид, че републики като Литва, Латвия, Естония, Украйна и прочее бяха излезли от бившия СССР и примерно можеш да стигнеш новите граници за няколко часа от Москва. За мене, за когото границата винаги е била на няколко часа от София, да не говорим, че до Калотина няма и час, това беше смешно и чудно. Не ми беше някак до съчувствие. Но си дадох сметка, че тя страда искрено. Не от това примерно, че нямаше елда в магазина, или че не й стига заплатата за море, а поради намаляването на великата родина на картата. Която родина, забележете, пак си остава най-голямата по територия.
С горното само илюстрирам колко са ни устойчиви, но и
често нелепи стереотипите, особено по национални въпроси
Сегашните ни дискусии със Северна Македония са част от всичко това. Патриотизъм, национализъм, сепаратизъм са термини, склонни при добро наторяване и чувство за идеологически дефицити да избуяват навсякъде - в Каталуния и Косово, в Скопие, Якоруда и дори Белоградчик. В тях има и хубаво, има и опасност от прерастване в агресия и насилие. Тъкмо образувания като ЕС са някакъв гарант срещу националистическите ерупции в традиционните им рецидиви. Не всемогъщи гаранти - но гаранти. Затова трябва да усилваме принципите на ЕС, а те са - пристъпяй тука с по-малко мегаломански мераци и исторически апломб. (От тази гледна точка аз и името Северна Македония смятам за нонсенс - не е ли то намек, че има и Южна, и Източна; не предпоставя ли как някоя митоманска глава ще си го "засака идентитетот" според когато й текне? Но то е друг въпрос.)
Та трябва да правим ЕС по-силен. Не да го подкопаваме като перчемлиите, потвърждаващи поговорката, че когато Господ иска да погуби някого, първо му взема ума.
