Това е образ от самото дъно на времето, изгребал съм и съм представил и по-отдавнашни следи и възпоминания, но него не докосвах, може би от опасение, че веднъж разказал го, ще го загубя. Достатъчно млад открих тази закономерност: искаш ли да се отървеш от нещо в душата си, напиши го. Повече от половин век Чарли я няма. Няма ги и повечето от нас, които я познавахме. Утре няма да ни има всичките, нека останат поне някакви редове. Ако останат.

Чарли се появи в студентската ни стая на „Патриарх Евтимий” 26 заедно с надут, оскотял от самолюбие тип, карикатурен в нашите очи провинциален сноб. Нито помня вече кой го доведе, нито какво учеше, но още се чудя как го търпяхме в нашата заразена с изкуство и волнодумие среда. Бяхме демократи от малки и вероятно това ни задължаваше да го понасяме – признавахме правото на всеки да бъде различен от нас. Чарли бе фрапиращо влюбена в него и сред нашите огрубели от свободолюбието си приятелки бе като малко диво цвете, посято от незнайни ветрове. Но се присъедини спокойно, органично, в разговорите участваше пестеливо и винаги на място, без да се откъсва от чувствата си, които, невероятно, ние приемахме без ирония, напълно, дори трогателно сериозно. Така освен на нашия фон и на нейния онзи субект изглеждаше съвсем нелеп. Защо такова необикновено създание бе спряло избора си на него, е тайна, която в мен не изветря през десетилетията.

Чарли се родила скоро след като баща ѝ починал от раните си от войната

Кръстили я на него – Димитра. Викали ѝ Чарли, защото като малка ходела комично, подобно на Чаплин. Майка ѝ също починала и тя израснала по сиропиталища. Не бе за вярване: след цялото ѝ юношество, прекарано в социални заведения, имаше облик и маниери на истинска дама. Такова изящество и такт в поведението в моето поколение се придобиваше значително по-късно. Учеше педагогика, веднъж ми довери, че планира да се посвети на децата от приютите. Беше земна, напълно достоверна красавица, проектите ѝ за живота – също. Харесваше ѝ при нас, допадна ѝ да си говорим за книги, за филми, за музика и живопис. Идваше с компанията на театър, на кино в БИАД или в Полския център. Нашите момичета също я харесваха, покровителстваха я, а може би и обратното – тя им обясняваше живота. Защото както сираче опознава живота, битките и гадостите в него, никой друг не го владее.

Съвсем наскоро изсипани от казармата, идеите ни за другия пол бяха още твърде консуматорски. Нямахме задръжки да бракониерстваме и сигурно бихме посегнали да поставим рога на нейния възлюбен. Той друго и не заслужаваше, като го гледахме как сурово и надменно се държи с нея. Но тя носеше своето чувство като нимб, то озаряваше лицето ѝ, а може би и всички нас: украсяваше ни, без да сме го заслужили с нищо. Никой не помисляше дори да съсипе това любовно излъчване – живото доказателство, че такива неща се случват и значи, могат да се случат и на нас.

Беше момиче с неземна чувствителност

Разгадаваше най-скритата болка, разочарование, уплаха, преливаше ти кураж, упование от нищото, сякаш ти създаваше цел, за да излезеш от дупката. С какво се сражаваше самата тя, имаше ли страхове, фобии някакви, битови неразрешими грижи – беше тайна. Само веднъж, съвсем накрая, я видях смутена, сякаш обезоръжена. Засякохме се пред Полския център. Щяха да прожектират „Пепел и диамант” и се навъртахме за пропуски. Чарли отчаяно харесваше Збигнев Цибулски – цяло чудо, че по нещо приличаше на връстничките си. Отбихме се във „Варшава” по съседство. Там, над кафето, тя ми призна: Чарли е бременна. Прекърши разговора и заприказвахме за друго. Не знаех, че я срещам за последен път.

Отидохме във ваканция, течаха стажове. През есента компанията се събра на тласъци: удължиха бригадата заради невиждана реколта. Чарли не се появяваше, нямаше го и партньора. Чак около студентския празник момичетата по свой си път придобиха и успяха да съставят информация: Чарли загинала при криминален аборт, извършен от Касапина от Перник. Погребана е в село край Пазарджик, в гроба на майка си.

Повярвахме без протест. Трябвало е да се сетим за такава възможност: абортите бяха забранени и много момичета ставаха жертва на разни авантюристи. Бяхме неопитни още и никой не се подсети да спасим Чарли. Изпитвахме вина – най-малкото защото всичко се бе разиграло незабелязано от нас. Почти не говорехме за това. Само веднъж Коко Ексеров с неизразима тъга попита: „Толкова ли нямаше да се намери един от нас да приеме това дете!”. Погледнахме се в очите – всеки би го направил. Но това, че не са те потърсили за помощ, също си е чиста проба обвинение.

Не забравих Чарли дори в най-мръсните години

Все се надявах, че в съзнанието ми ще зазвучи стихотворение, което да оставя след себе си като белег от нейната светла сянка. Но не получих такъв импулс. Утешавах се, че ще се видим на небето, но точно като си мислех за нея, веднъж хладно разсъдих: кой ти е казал, че непременно ще идеш на небето? Преизподнята – и тя е за хора. Сигурно е пълна с поети.

Ако това се бе случило днес, от нашето познанство щяха да са останали купища снимки. Но нямам портретче от нея. За толкова време не я сънувах нито веднъж. Само нежността ми се бе усилвала в годините и днес ме преизпълва с удивление. Не съм бил влюбен – с времето любовта неизбежно се разнася, за да избегне своето състаряване. Но не мога да кажа, че никога не съм получавал ясен знак от нея.

На ъгъла на „Аксаков” и „6-ти септември”, на партера, някой редовно слушаше музика и озвучаваше градинката „Кристал”. Това бе обичайно за квартала, а в онзи ден мелодията бе за мен. „Чарли” се казваше песента, бях я чувал и по „Хоризонт”. Още тогава тя бе старомодна, нежна, елегична. Опитвах да се сдобия със записа – напразно. Една хубава жена от радиото ме лъга-лъга, нищо не излезе. Понякога песента ме изненадваше – обикновено в колата. Изненадваше ме и отлиташе, неизвестно докога. Намерих я едва след време, вече в интернет: „Чарли”, на триото „Сантабарбара”. Парчето е старо, има EMI от 1973 г. На видеата музикантите са трогателно извънмодни, едни провинциални момчетии, създали неповторима песен. Двама от тях вече и не са живи. Фронтменът Енрик Милиан продължава да я изпълнява сам, понякога с други членове на възстановената група. Вече стар, белокос,с набраздено от песни лице, на записа мъчително, дълбоко преживява сюжета на баладата. Допада ми такъв. Вярвам му. Вярвам му, че още чака.*

Години избягвах да потърся превод на „Чарли”. Ред прочути шлагери в текста си са блудкави, бездарни. Но „Чарли” не ме разочарова. Чарли, една птичка, смазана на асфалта, „почти безжизнена, сама и победена” – и спасена от лирическия герой. Спасена, стоплена, обикната – и после отлетяла на небето. Оставила го да страда и да се надява.

„Имаше късмет да пресечеш пътя ми

и аз те спасих от съдбата ти,

о, Чарли!”

Това е написано за нашата Чарли**. Ако някой я беше спасил – от съдбата ѝ. Но никой не я спаси. И тя отлетя на небето. Странна песен, нищо чудно, че не остарява. Горчивината в изкуството има дълъг срок. Както и в самия живот. А когато птицата, която страстно сме чакали да се върне, дълго не каца при нас, това може би е знак, че ние трябва да излетим.

_______________________

*https://www.youtube.com/watch?v=Dud7NLy4YWo&list=RDDud7NLy4YWo&start_radio=1

**Това беше последният петък на „Нерви и утехи”. Авторът благодари на в. „Сега” и на читателите за дългото и вдъхновяващо приятелство.