Преди известно време в наш всекидневник* прочетох отново краткото изказване на световноизвестния художник от български произход Кристо. То не за пръв път ми прави впечатление със своята откровеност: "Не мога да обясня моето изкуство. Всичко, което правя професионално, е ирационално и безполезно. Аз правя неща, които нямат никаква функция освен, може би, да носят удоволствие." (подч. м.- И.С.) Това признание ми се струва определено песимистично. Защото Кристо има значително творческо дело, досегашните му произведения са широко популярни, много са дискутирани, приети са от многохилядна публика; но ето, оказва се, че самите творби не могат да изчерпят или да решат всички въпроси, които измъчват и смущават личното творческо съзнание.
Това, което казва Кристо, всъщност означава, че той преживява резултатите от своето творчество като някаква самоизолация. Затова авторското послание ме накара да си задам някои въпроси: защо човек от първата редица на съвременния художествен процес е затруднен да обясни своето изкуство? Може ли съвременното художествено творчество да се сведе до състояние на безсъзнание? Нуждае ли се това творчество от пълно освобождаване от присъствието на естетическата и философската рефлексия? Изобщо какво е мястото на изкуството в биографичното време на търсещия и новаторски настроен съвременен художник?
Без съмнение,
откровено споделените мисли на Кристо показват,
че днес вече никой не разполага с услугите на някаква твърда, мъчно променлива, широко споделена и единствено призната дефиниция на изкуството, която да може да бъде използвана за "бърза справка" в съмнителни случаи; а ето че дори се налага всеки отделен художник сам да търси отговор на основния творчески въпрос за природата и същността на художествената дейност.
----------
Идентификацията на изкуството като нов проблем
Днес, както ни показва изказването на Кристо, творбите, които създават славата на своя създател, невинаги могат да му помогнат да идентифицира смисъла на своето изкуство. Впрочем в епохата на постмодернизма идентификацията на изкуството става един от най-трудните съвременни проблеми. Не само за художниците, но и за самите реципиенти. Все по-често изпадаме в ситуация, при която трябва да си задаваме въпроса: А това изкуство ли е? Нека веднага добавя, че като резултат понастоящем изкуството е твърде неясно понятие. Това не е случайно - защото детронирането и изхвърлянето на красотата, което още авангардното изкуство направи така смело и категорично, като потърси опора в точно противоположното понятие за грозно, фактически остави практическата художествена и следващата я експертна теоретическа дейност без стабилен вътрешен ориентир и стимулиращ идеал. А това промени и преобразува и самия креативен, съзидателен художествен процес.
Да се върна към творчеството на Кристо. Ето основните моменти в него:
1. могъща начална авторска интуиция ( Кристо и Жан-Клод имат осъществени 22 проекта и не са успели да вземат разрешение за 37!);
2. продължаващ обикновено няколко години изтощителен административен и производствен период;
3. кратко и бурно нахлуване на публиката около и във проекта;
4. осъществяване на предизвестеното кратко съществуване;
5. накрая следва окончателно моментално отмиране на инсталацията (нарязване за скрап, рециклиране или разпродаване на части!).
Искам да стане ясно, че тъкмо в продължителната си и непрекъсната дейност - от интуитивното пораждане на замисъла, през неговото обикновено бавно и строго рационално практическо реализиране чрез уникалните тежки и леки материи, до бурната среща с масовата публика и непосредствено следващия краен резултат - ликвидирането на проекта като трансцедентален артефакт, се самопоражда - като че ли от нищото, а фактически като последна изява на авторската творба в качеството й на непрекъснат, но поетапен генезис със свой неизбежен край - се появява художникът като самостоятелна, единична монада на картата на новаторското изкуство. Тъкмо по този начин художникът от по-късната епоха на постмодерния индивидуализъм Кристо не заема някаква готова, чужда или позната от миналото позиция, не се опира на никаква традиция, а сътворява своя самостоятелна единична и уникална стилна позиция в интернационалното художествено поле, обявявайки своите нови образи и идеи, които опредметява с досега неизвестни или неизползвани в художественото поле изразни средства; Кристо се включва в жестоката битка за собствен оригинален художествен стил и като резултат привлича масовата публика, бързо превръща инсталацията в социокултурно събитие, след което - предвидено - идва краят на творбата.
Особеното при изкуството на Кристо е това, че то не отрича идеята за творчеството, а само я извежда на съвременно равнище, като незабавно я свързва с възможната идея за бърза преходност и дори със смъртта на художествената творба. Както отбелязва френският професор М. Дюфрен, виден представител на феноменологичната естетика, при класиката художественият замисъл кристализира в напълно завършена творба; но днес думата творчество, според цитирания автор, означава повече самата индивидуална работа на твореца, като резултатът от нея е неочакван и непредвидим, разчитащ на сътворчеството на масовата публика. Класическата творба може да се скрие, да изчака, да се приближава и отдалечава от публиката във времето и пространството; инсталацията, даже приета веднага и бурно оживена от публиката, бързо изчерпва своята енергия извън публичното събитие, което поражда. "И в този смисъл - подчертава М. Дюфрен - произведението е открито: като рана, която не зараства, като че ли ако се включи уверено в реалното, то рискува да се отчужди, като че ли търсенето на същността - основата на живописното или на поетичното, дори своеобразната същност на произведението прави така, че да тежи върху нея една смъртна заплаха: трябва да умреш, за да достигнеш до вечността, където човек се променя в самия себе си. " (подч. м. - И.С.)
Чрез смъртта, чрез своето небитие
инсталацията става абсолютен, неповторим и вечен имагинерен монопол
на своя автор. И когато последният съвсем рационално се замисли върху художествените резултати от своето лично изстрадано творческо дело, неочаквано идва тревожният въпрос: има ли смисъл всичко това, след като вече няма самостоятелна творба, претендираща за своето по-трайно битие във времето? Този въпрос се появява в края на творческия процес, но е много логичен и всъщност неизбежен. В своята "Естетика" Бенедето Кроче пише: "Интуицията е сляпа, интелектът й дава зрение".
И ето, щом интелектуалното зрение се опитва да обобщи крайния резултат от стихийните авторски интуитивни действия и техните трудни практически реализации, всичко изведнъж се оказва като че ли ирационално и безполезно, носещо само и единствено удоволствие; тоест лишено от по-съществени - очевидно - от някои по-ясно изразени обществени функции. Интуитивната визия и интелектуалното зрение се оказват два антагонистични полюса в авторското съзнание. А именно: в рефлективната ситуация относно творческите резултати се проявява едно вътрешно противоречие: неочаквано настъпва раздвоение на творческата личност като първо, естетически субект (тоест творец), и второ, като емпиричен индивид, тоест като отделна човешка, автономна в жизнения свят личност.
(Следва)
----
*в-к "Сега"
