Ако има някакво положително развитие в българската политика през последните години, това е засилващият се стремеж на гражданите да й оказват влияние по различни начини. Било чрез инициативи за референдуми (които на местно ниво непрестанно се увеличават), било чрез улични протести и демонстрации или чрез преки опити за включване в законодателния процес гражданските сдружения и неправителствените организации станаха по-активни в разпознаването и разрешаването на обществените проблеми. И властта все по-често обръща внимание на гласа им - дори и само за да демонстрира, че слуша и се подчинява на „суверена”.

Особено важна е тази тенденция, когато става въпрос за законодателството. Отдавна мина времето, когато парламентът се съобразяваше с мнението на гражданите само когато разгневени тълпи го поставеха под обсада. Законотворците (с мъка и нежелание) осъзнаха, че ако не искат камъни да хвърчат по главите им, трябва да отделят някакъв минимум време и внимание на критичните бележки на хората, които са се нагърбили да представляват гражданското общество. И тази практика действително е налице - формални и неформални сдружения и организации все по-често се включват в работата на парламентарните комисии - ковачниците на законодателството. И

дори от време на време постигат малки победи,

когато успеят да разкрият някоя особено фрапантна проява на лобизъм или откровена глупост, които толкова често намират място в българските закони. А депутатите, хъката-мъката, са принуждават да се съобразят, за да избягат от публичния скандал.

За съжаление, на всеки случай, когато гражданите побеждават, се падат поне десет, в които тесният интерес на парламентарно представените партии надделява. Така се случи неотдавна, когато депутатите гласуваха окончателно скандални изменения в Административнопроцесуалния кодекс (АПК), с които рязко ограничиха възможностите на гражданите, организациите и бизнеса да атакуват пред съда актове на държавната администрация. С поправките в кодекса таксите за обжалване във Върховния административен съд (ВАС) бяха увеличени драстично - 14 пъти за гражданите и 74 пъти за фирмите и неправителствените организации (администрацията също ще плаща, когато отиде на съд - но, разбира се, с парите на данъкоплатците). Работата по промените в АПК продължи близо две години и през цялото време управляващите от ГЕРБ, които ги движеха с подкрепата на „Обединени патриоти” и ДПС (каква комбинация само!), уверяваха, че ги правят само за да облекчат прекомерно натоварения с работа ВАС.

Истинските мотиви лъснаха по време на разгорещения сблъсък

между депутати и представители на гражданското общество в парламентарната правна комисия при финалното приемане на поправките. На отчаяните доводи, че всяка година хиляди и хиляди граждани, фирми и организации се обръщат към ВАС, за да защитят правата си от несправедливи и дори престъпни действия на изпълнителната власт, шефът на комисията Данаил Кирилов отговори, че ниските такси позволявали да се завеждат дела, които блокирали с години „национални инвестиционни проекти”. По-късно в пленарната зала депутатът от ДПС Хамид Хамид идентифицира и врага, който трябва да бъде омаломощен с големи съдебни разноски - „зеления октопод”, казано иначе - еколозите, вечния трън в петата на управляващите, бързащи да покрият с асфалт и грозни строежи всяко местенце, което им хареса в страната, дори да е национален природен парк.

А защо да не си припомним и епичните битки срещу посегателствата върху политическите права на българите през 2016 г.? Тогава управляващите

се  опитаха да наложат забрана за създаване на изборни секции в чужбина

извън българските дипломатически и консулски представителства. Идеята беше на "Патриотичния фронт" (НФСБ на Валери Симеонов и ВМРО на Красимир Каракачанов) с аргумента, че е нужно да се ограничи влиянието на Турция върху вътрешната ни политика, като се намалят драстично местата за гласуване на нейна територия. ГЕРБ, и тогава в коалиция с националистите, първоначално се съгласи. Никой не обърна внимание, че подобна мярка би засегнала негативно огромен брой наши сънародници по света, които дотогава се радваха на далеч по-либерален режим при образуването на секции. А това водеше и до съответните положителни резултати - по-активно участие на изборите и в по-общ план - до по-голяма заинтересованост от тяхна страна към съдбините на България.

Вотът в чужбина, особено в САЩ и Западна Европа, обаче по-трудно се поддава на политически контрол, тъй като пипалата на родния партиен октопод просто не са достатъчно дълги. Ромите в „Столипиново” може и да успее да купи или принуди, но с българите в Чикаго например няма как да направи същото. Затова и целокупната политическа класа имаше интерес такава рестриктивна мярка да бъде одобрена. Колкото по-малко активни и заинтересовани граждани, толкова по-здрава става хватката й върху страната. Така че предложението като нищо щеше да мине, ако не бяха гражданите и неправителствените организации, които реагираха с отворени писма и протести. Управляващите накрая постигнаха своето - поставиха таван от 35 секции в страни, които не са членове на ЕС. Но и гражданите извоюваха значима победа - властта отстъпи от плановете си за тотална забрана.

И двата примера показват едно и също – онези, които държат кормилото на държавата, гонят собствените си интереси, но са склонни да правят компромиси и отстъпки, ако се натъкнат на организирана, системна и трайна съпротива от страна на гражданите. Това се случва, защото властта е страхлива – плаши се, че ако държи до дупка на своето, може да лъснат съвсем на голо порочните й мотиви, както и че целият свят ще види дълбоко недемократичната й същност. Затова и трябва да се удря при всеки възможен повод, за да се възпрат поне някои от най-злите й проявления.