Авторитетното и добре осведомено списание „Економист“ оповести интересна версия за скоропостижната – след едва 15 месеца на поста - оставка на главния икономист на Световната банка проф. Пинелопи (Пени) Голдберг. Според британското издание причината за оттеглянето на учената дама била едно изследване за ефектите от финансирането от международната финансова институция. Експертите на банката решили да проследят

къде отиват парите от заемите,

които тя отпуска, и наблюдавали паричните преводи от развиващите се страни в дните, след като са получили пореден транш от заемите си от световния кредитор. Оказало се, че 5% от получените суми само след няколко дни се оказвали по сметки в швейцарски банки, свързани с кредитираната държава. Изследването, сипе масло в огъня лондонското списание, било срещнато гневно от шефовете им, публикацията веднага била блокирана, а няколко месеца след това била натирена Пени Голдберг, която отговаряла за изследванията. Не е особено интересно колко е вярна хипотезата на „Економист“, показателно е, че

пространството за икономическа мисъл отеснява

в Световната банка, нека припомним, че предшественикът на Пени Голдберг, проф. Пол Ромер, изкара на горещия пост на главен икономист точно колкото нея, и той си отиде след 15 месеца. Не е по-различно и в другите международни финансови институции и в централните банки. Изследвания къде всъщност отиват парите от кредити и всякакви други финансирания или изобщо не се допускат, или не виждат бял свят. Затова и поредните преговори за бюджета на Европейския съюз отново се водят с празни приказки, без да видим сериозни изследвания за пътя и посоката на парите от общия бюджет. Въпреки планините от числа, които трупа и обработва Евростат, точно такива данни за пътя на парите няма. Като стане дума как да се разпредели бюджетът, окъсял доста след като Обединеното кралство отплува от съюза, пак слушаме познатите приказки как

парите на Запада текат към Изтока и потъват

там. Та сега, когато трябва да се орежат средствата от Брюксел, предназначени за държавите членки, редно било повече да се окастрят източноевропейските храненици. По няколко причини фикцията, че Западът храни Изтока, е дълбоко грешна. В преговорите за прекрояване на рамката на бюджета за следващите, решаващи бъдещето на Европа години, тези аргументи трябва да се обясняват не само на политиците, но и на всички граждани на Евросъюза. Първият и най-важен довод е международно правният факт, че

конвергенцията е цената за единна Европа,

нетният финансов приток от бюджета на ЕС към Източна Европа е незначителна компенсация за отварянето на източноевропейските пазари, без всякакви ограничения, за мощните западноевропейски корпорации, многократно превъзхождащи едва прохождащия местен бизнес. Видимият дори и без сметки и изследвания резултат от разширението на Евросъюза е стремителният ръст на износа на Стара Европа, най-вече на германския. Печалбите и фискалните приходи, инкасирани от Запада, многократно надхвърлят нетното му финансиране за Източна Европа. Нещо повече – и това е вторият аргумент, обяснен от известния френски икономист проф. Тома Пикети, няколко пъти по-голям от това финансиране

нетен доход се трансферира към Запада

всяка година и прехвърляният доход нараства. Този извод проф. Пикети обяснява така: притиснати от разпада на своите икономики след краха на Източния блок, страните от него приватизират по цени като при ликвидация и теглят огромни кредити при високи лихви. Купувачи и кредитори са предимно западноевропейски корпорации и банки. Затова сега източноевропейците им плащат лихви и дивиденти. Професорът е изчислил, че за периода 2010-2016 страните в Източна Европа са получили от Запада нетно финансиране (отпуснати средства минус вноски в евробюджета) между 2% и 4% от брутния си продукт. Доходите, които са платили на Запада от лихви и инвестиции, той изчислява по страни между 3% и 8%. Няма нито една източноевропейска страна, която е получила повече, отколкото е платила като чист доход. България е една от страните с най-ниски нетни трансфери – към 0.5% от БВП - и се нарежда веднага след Литва и Латвия. Най-голям нетен доход към Западна Европа са плащали Чехия – близо 6% от своя БВП, Хърватия (4%), Естония (2.5%) и Полша (2%). Третият фундаментален аргумент в бюджетния дебат е не по-малко безспорен факт:

финансирането за Изтока всъщност е за Запада,

защото огромната част от т.нар. евросредства, които получават страните (забележете – от брутните плащания, а не от нетната разлика), се получават от западноевропейски фирми. Защото именно те са изпълнители на най-големите проекти и доставки, финансирани с евросредства. Все по-голяма част от получателите на земеделски субсидии са със западноевропейски, а не местни собственици. Именно за тези (огромни) потоци са нужни финансови проучвания, които да проследят пътя им. Накрая, да не забравяме, че у нас, в цяла Източна Европа, пък и навсякъде, се наблюдава същото явление, което според сп. „Економист“ е доказало потуленото проучване на Световната банка: част от всяко външно финансиране, което получава всяка държава, след броени дни се оказва по сметки на местните големци в швейцарски и пр. достатъчно сигурни банки. Може би не 5%, колкото била нормата в Африка, но колко? Добре е да знаем.