Започна се, както с много неща в днешно време, от един хаштаг. През 2015 г. адвокатката активистка Ейприл Рейн се прицели в изцяло белите номинации за наградите с шеговития туит #OscarsSoWhite и така неволно подкани и други да говорят. Когато бяха обявени номинациите за наградите за 2016 г. - и за втора поредна година всичките 20 номинирани актьори бяха бели, каузата вече привлече световно внимание. Вместо обичайните дискусии кой какво ще спечели социалните медии се изпълниха с публикации с хаштага #OscarsSoWhite, критикуващи наградите на Академията за срамната липса на приобщаване.
Расовият проблем на "Оскарите" внезапно се оказа на първите страници на световните медии и в телевизионните дебати, докато стълбовете на чернокожата филмова общност - като Спайк Лий и Джейда Пинкет Смит, бойкотираха наградите. Академията премина в кризисен режим, като проведе спешно заседание и обяви амбициозна цел - да удвои броя на жените и цветнокожите сред членовете си до 2020 г.
Расизмът на "Оскарите" не е нещо ново. Когато през 1939 г. Хати Макданиел става първата чернокожа актриса, спечелила „Оскар" (за "Отнесени от вихъра" - б.р.), тя е поставена
на сегрегирана маса в задната част на залата,
а след награждаването ѝ е отказано да посети определеното „само за бели“ звездно парти. Дискриминацията се простира и отвъд черната общност: Мийоши Умеки остава единствената азиатка, спечелила актьорски "Оскар" - за най-добра поддържаща актриса за „Сайонара“ (1957); досега само пет жени с латиноамерикански произход са били номинирани за най-добра актриса; а Рами Малек е единственият от арабски произход, печелил актьорски „Оскар“ (най-добър актьор за „Бохемска рапсодия“).
Освен това до момента само една жена е получавала „Оскар“ за най-добър режисьор, а само една не-бяла жена е печелила за най-добра актриса. Дори в тазгодишните номинации има няколко отдавна закъснели "първенци“: Стивън Юн и Риз Ахмед са съответно първият американец с азиатски произход и първият мюсюлманин, номинирани за най-добър актьор (в „Минари“ и „Звукът на метъла“).
Признанието на Академията има значение не само поради основните принципи на уважение, справедливост и равенство, но и защото оказва значително материално въздействие върху индустрията. В интервю за Esquire през 2020 г. британският режисьор сър Стив Маккуин сравни спечелването на "Оскара" с рицарското си звание. За актьорите полученият "Оскар" може да послужи като огромен тласък на кариерата и заплащането им: скорошните победи на Оливия Коулман, Кристоф Валц и Джей Кей Симънс трансформираха кариерите им. Номинациите и статуетките се оказаха също толкова важни за цветнокожи актьори като Виола Дейвис и Реджина Кинг, а в случая на миналогодишния победител за най-добър филм „Паразит“ признанието му бе от решаващо значение за разбиването на рекорда за най-гледан чуждоезичен филм във Великобритания и касовия му успех в световен мащаб. Така че непропорционалният отказ на награди за цветнокожите означава, че им се отказват и бъдещи възможности за успех.
Според афроамериканския сценарист и филмов критик Журдейн Сиърлс "Оскарите" от години не успяват да признаят работата на цветнокожите. Класиката на Спайк Лий "Прави каквото трябва" (1989) не е номиниран за най-добър филм или най-добър режисьор (а само за най-добър сценарий и най-добър поддържащ актьор - белият Дани Айело). „Малкълм X“ (1992), "Мъртви президенти" (1995), "Дъщери на прахта" (1991) и „Антоан Фишър“ (2002) са все филми, които заслужават множество номинации за „Оскар“. Дори "Селма" (2014) и "Крийд" (2015) не получиха признанието, което им се полагаше, смята той.
Ефектът от #OscarsSoWhite
И така, колко се е променило отношението на Академията към расовия проблем от 2016 г. насам? През годините след това тя прави съгласувани усилия както за увеличаване, така и за разнообразяване на членския си състав. И през 2020 г. обяви, че целите, поставени през 2016 г., са надхвърлени: броят на жените е удвоен - от 1446 на 3179, а на цветнокожите членове утроен - от 554 на 1787.
Движението #OscarsSoWhite отекна и извън самите "Оскари": то промени целия бизнес с филмовите награди. Отвъд Атлантика наградите на БАФТА също не са имунизирани от критики. След като номинираха само бели актьори през 2020 г. (и само мъже режисьори), те се сблъскаха с критики в медиите и най-унизително - на сцената, където награденият Хоакин Финикс заяви: „Мисля, че изпращаме много ясно послание до цветнокожите хора, че не са добре дошли тук. Изпращаме това послание на хора, които са допринесли много за нашата работа и нашата индустрия по начини, от които се възползваме".
БАФТА започна корекциите си в състава си тази година, но надмина дори амбициите на Академията да осъществи промяна. Тя премина към система, при която специално избрано жури, а не по-широк брой членове, определя номинираните в най-важните категории. В резултат видяхме достойни номинации за не толкова нашумели филми и личности: например Ясмила Збанич като най-добър режисьор или Алфри Уудард в категорията за най-добра актриса.
Въпреки известна загриженост, че подходът на БАФТА може да не отразява изцяло чувствата на нейните членове, отговорът на номинациите през 2021 г. е възторжен. По-голямата част от номинираните режисьори бяха жени, а четирима от шестте номинирани във всяка актьорска категория бяха цветнокожи. Например Rocks - филм на Сара Гаврон за израстването за чернокожо британско момиче в Хакни, което се опитва да се грижи за себе си и брат си, след като майката ги изоставя, получи най-големия брой номинации - 7 (колкото и „Земя на номади“ на китайската режисьорка Клои Жао). За Гаврон радостта от подобно признание е нещо повече от комплимент. "Наградите осветяват филма. Помагат за привличането на публика на филм, който няма голямо студио зад себе си, което финансира рекламната машина."
Но да се върнем към "Оскарите" - дали тяхната по-мека стратегия наистина е довела до промяна? Гаврон (която всъщност е бяла) беше поканена да се присъедини към Академията малко след 2016 г. Като част от новоприетите членове, тя чувства особена отговорност да разнообрази номинациите. "Искам да отворя вратата за ново поколение разказвачи на истории - и да им помогна с каквото мога. Филмовата индустрия трябва да води парада в признаването на истории и разказвачи от всички среди. Ще имаме по-богата индустрия и по-широка аудитория, ако имаме по-голям набор от истории", казва тя.
Напредък и спънки
През последните пет години със сигурност бяхме свидетели на по-широк кръг от сюжети и личности: през 2017 г. за най-добър филм бе избран „Лунна светлина“. Това бе исторически триумф на една черна гей история над много по-високобюджетния - и по-бял - „Ла ла ленд“; а миналата година "Паразит" става първият победител, който не е на английски език.
През 2019-а Спайк Лий получи закъсняло признание от Академията - награда за най-добър адаптиран сценарий за "Черен в клана“; а миналата година Тайка Уайтити - представител на коренното население на Нова Зеландия, спечели в същата категория за „Джоджо Заека“. Междувременно чернокожият Махершала Али спечели два поддържащи актьорски "Оскара" за три години.
Но това не означава, че критиците на наградите могат да се успокоят: през 2020 г. отново видяхме само един номиниран актьор с различен цвят на кожата, а през 2019 г. най-голямата награда бе присъдена на „Зелената книга“, претенциозен и проблематичен филм за расовите отношения. „Зелената книга“ представлява най-лошия вид „прогрес“, тъй като подобно на „Да возиш Мис Дейзи“, спечелил 30 години по-рано, той използва расизма като инструмент, с който изследва как един бял човек се освобождава от предразсъдъците си. „Зелената книга“ взема историята на Дон Шърли, известен черен гей пианист, в реалния живот, извежда я в поддържаща роля и съсредоточава разказа около белия му шофьор. Спайк Лий заяви на пресконференцията след "Оскарите", че „този избор е лош сигнал“, а много от цветнокожите членове на Академията, включително Джордан Пийл, демонстративно отказаха да ръкопляскат.
Въпреки това тазгодишната церемония, отложена с два месеца заради пандемията (до 25 април), предлага дългосрочна надежда с някои от най-силните номинации от години. След обявяването им, както винаги, имаше размисли за изненадите (е ли наистина централният образ на Лакийт Станфийлд в „Юда и Черния Месия“ поддържаща роля?) и пропуските (като Делрой Линдо в "Петима от една кръв"). Но за разлика от предишните години, няма шокираща липса на представителност: девет от 20-те номинации бяха дадени на цветнокожи актьори. Клои Жао стана първата цветнокожа жена в историята, номинирана за режисура.
Академията неотдавна пое още един ангажимент: че от 2025 г. нататък, за да могат да претендират за някои от наградите, филмите ще трябва да отговарят на два от четирите новосъздадени „стандарта“ за многообразие, които изискват по различен начин жени, расови и етнически групи, LGBTQ+ и хора с увреждания да бъдат представени под някаква форма пред или зад камерата. Ефективността на тази мярка предстои да се види, но е сигурен знак, че Академията търси нови начини за приобщаване, вместо да почива на лаврите си. Трудно е да се прогнозира какъв ще бъде ефектът на пандемията върху индустрията и дали завръщането към нормалността няма да облагодетелства отново "старата гвардия". Но напредъкът, колкото и неохотно да се случва, е трудно обратим.
