„България е в критичен момент от своето развитие”. Така говореше президентът Румен Радев в словото си по повод първата годишнина от своя мандат. Абсолютно същото каза и в понеделник, когато се отчиташе за втората си година на „Дондуков” 2. През цялата 2018 г. държавният глава предупреждаваше, че публичните институции западат, а демокрацията атрофира. Със същото започна и 2019 г. Преди, станеше ли въпрос дали би подкрепил нова партия, отговаряше утвърдително. Същият коментар направи и сега.
Радев започва да става банален. Нещо повече - става досадно предсказуем. Констатациите му за състоянието на обществото и държавата - бедност и корупция, разпасана и некадърна власт, отчуждени от институциите граждани - са верни до една, не ще и дума. Но това всички го знаем. На българите не им трябва някой непрестанно да им казва колко окаяна е нашата държава. Необходим им е водач, който да им даде посока и изход към по-добро бъдеще. А вероятността Радев да бъде този човек изглежда все по-малка.
И проблемът не е само в повтарящите се (и омръзващи) послания на държавния глава. А в упоритостта, с която той продължава да се придържа към опозиционната роля, която така активно разиграва от самото начало на своя мандат. Опозиционността предполага алтернатива на статуквото. Каква алтернатива обаче може да бъде Радев на управляващите от ГЕРБ и „Обединени патриоти” (и на присъдружното им ДПС), след като
самата конституция му отрежда място извън партийната политика,
която решава всичко в България?
Да, той може да критикува определени решения на правителството и на парламентарното мнозинство, и го прави неуморно и с нарастваща острота. Това обаче не го превръща в алтернатива, тъй като неговото вклиняване в ежедневната политическа суматоха е по-скоро инцидентно и неприсъщо за президентската институция. И създава една двойственост в публичния му образ, която само обърква хората. Защото, в крайна сметка, какъв е Радев - президентът, който „олицетворява единството на нацията” (както повелява основният закон) или просто един от многото борци, които се въргалят на партийно-политическия тепих?
Самият Радев носи най-голяма отговорност за конфузията около своя имидж с неясното си отношение към хипотетичната „президентска партия”, с която медии, анализатори, социолози и политици спекулират, кажи-речи, от самото начало на мандата му. „Като президент не мога да създавам партия, но бих подкрепил всяко усилие за изграждане на демократична политическа алтернатива”, каза държавният глава през декември миналата година. И сега отново коментира, че би застанал зад нов политически проект, ако споделя неговите „ценности и работи за модернизацията на България”.
Е, какво трябва да означава това? На какви основания президентът на Република България може да подкрепи една политическа сила? Че на всичкото отгоре, в нейното „изграждане”? Ще й намери учредители? Ще организира подписката, необходима за регистрацията й? Как въобще си представя Радев тази „подкрепа” и откъде-накъде смята, че може да си позволи да я дава на каквато и да е партийна формация?
Предпазливият Радев никога не навлиза в дълбочина по тази тема, но можем да направим няколко предположения. Може би смята, че ако близки до него хора създадат партия, той
ще й дърпа конците от „Дондуков” 2 до края на мандата си,
а после ще я оглави. Или деликатно ще я лансира пред електората, както направи с БСП, когато благосклонно изслуша партийната стратегия „Визия за България”, представена му от соцлидера Корнелия Нинова. Или просто ще групира публични фигури и граждански сдружения около президентската институция, които след мандата ще прераснат в партия, както направи експрезидентът Георги Първанов с АБВ (току-виж Съветът за стратегическо развитие, който Радев обяви, че ще създаде, се окаже такава основа за политически проект).
Вариантите могат да бъдат всякакви, но да редим догадки, е безсмислено. За гражданите няма значение дали политическият пъзел ще се нареди така през следващите три години, че да се намери място и за Радев в него. Важното е какво може и възнамерява той да направи за страната като президент в оставащото му време на „Дондуков” 2.
Засега обаче, освен боричкането с ГЕРБ, Радев не показва много в тази посока. На представянето на отчета си той обяви, че през отминалата 2018 г. „президентската институция често беше последната бариера пред лобисткото законодателство и безотговорни политически действия”. Това е само частично. Въпреки призивите президентът не реагира на няколко закона и отказа да бъде "последна бариера".
Далаверите на управляващите ще продължават да текат,
а държавният глава (по собственото му признание) не разполага с инструменти, за да ги възпре.
Решението в тази ситуация Радев вижда в „радикална промяна на политическата среда и на стила на управление”. Добре, а как да стане това? Като се „разширят механизмите за контрол над властта” и се пристъпи към „безкомпромисно наказателно преследване на корумпираните и грабителите”, смята президентът. А кой трябва да се захване с тази гигантска, свръхсложна и крайно опасна задача? Прокуратурата, държавната антикорупционна комисия, МВР и специалните служби, които държавният глава призова да „навлязат и в старателно отбягвания периметър на властта”.
Да се каже, че подобен отговор е разочароващ, просто не е достатъчно. Той изглежда неадекватен, предвид на това, че именно тези институции се ползват с лошата слава на изпълнители на политически поръчки. Откъде-накъде трябва да очакваме от тях да изчистят политическия зверилник от най-опасните му обитатели? Направо е непонятно защо Радев смята, че доверието на гражданите към държавността може да бъде възстановено от институциите, които им носят най-малко упование за справедливост. Статуквото се крепи точно върху тези държавни органи, а не върху някаква конспиративна „паралелна държава”.
Но изглежда, че
президентът просто не желае да излезе извън установената институционална рамка,
колкото и да говори за „радикални” промени. Това си проличава и в начина, по който подхожда към най-могъщото оръжие, с което разполага - възможността да инициира национален референдум. Няма нищо друго сред президентските правомощия, което да се сравнява с него. Налагането на вето и сезирането на Конституционния съд предизвикват главоболия на управляващите и разпри в парламента, но само толкова. Едно допитване до целия народ по ключов за страната въпрос може потенциално, да преподреди дневния ред на политическата класа за години напред, както стана с референдумите от 2015 г. (които експрезидентът Росен Плевнелиев се осмели да инициира) и 2016 г. Ефектът от тези допитвания върху политическия процес и очакванията на гражданското общество се чувства и сега - толкова мощно беше въздействието им.
Радев обаче изглежда няма никакво намерение да стига толкова далеч. „Референдумът е мощно оръжие на пряката демокрация и трябва да подхождаме внимателно към него. Референдум не се организира самоцелно, а трябва да има идея, която да узрее. Трябва да се създадат и такива условия, че референдумът да бъде успешен, а сегашното законодателство е една огромна бариера пред успешните референдуми”, обясни президентът.
„Узряла” идея очевидно той няма да даде, а законодателството никой дори и не помисля да променя, така че вероятност скоро да се проведе допитване няма. А това е парадоксално на фона на реториката на Радев, в която непрекъснато се подчертава, че обществото трябва да бъде носител на промяната. Ако наистина мислеше така, нямаше ли да е най-естествено за него да потърси съюз с гражданите точно в един референдум?
Подобно нещо обаче би излязло извън настоящото му политическо амплоа, в което той изглежда се чувства достатъчно удобно. Играе го опозиционер на властта, настъпва я, даже прави намеци за нови партии, които да объркат политическите планове на ГЕРБ през следващите години. Но не излиза извън рамките на политическата игра, включваща субекти, които отдавна повечето граждани виждат като чужди и вредни. Докато това продължава, съвсем естествено ще бъде третиран по същия начин като всеки друг политик. И рейтингът му ще продължи да пада.
