ВКОПЧЕНИ В АСФАЛТА

Когато бяхме малки момчета, заниманията ни не бяха особено невинни, нито съвсем екологични. Майсторяхме смрадливи „ракети” от флакони от лекарства, пълни със стара фотолента, опасни във всяко отношение мини от консервни кутии с откраднат от някой оксижен карбид, безмилостни и хитроумни капани за суеци и други дребни гризачи по поляните край Плевен. Все по тези поляни практикувахме неуморен лов на земни паячета, в който се бяхме усъвършенствали с някакво необяснимо вдъхновение и с все още детска жестокост.

Това беше едно многодневно състезание, уловените насекоми държахме във всевъзможни кутии и ги разменяхме за стъклени топчета, чуждестранни пощенски марки, войнишки кокарди и катарами. Моите живееха в голяма опаковка от кибрит, немска, с изрисуван самолет на етикета. (Баща ми старателно задраска пречупения кръст на опашката, „за да не пострадаме”, ако някой се вторачи в него.) Кутията поставях в чантата и винаги можех да демонстрирам плячката си на всеки желаещ. Понякога такива „контейнери” се отваряха в училище и настъпваше весела паника и олелия. Още помня нравоученията на учителя ни Доньо Дянков, че трябва да имаме милост и закрила към всяко живо същество. Тогава те не даваха резултат, малки сме били. Но фактът, че помним и до днес, означава, че не са били лишени от смисъл. Просто трябвало е да пораснем.

Как впрочем се извършваше вълнуващото ни детско злодейство? Тези паяци обитаваха изровени в земята тунелчета. Пускахме в дупката своите ловни такъми – конец, на чийто край прилепвахме топче дзифт. Предишните генерации бяха практикували лова с восък или парафин, но нашата беше преминала на дзифт. Дзифтът беше тогавашното име на асфалта, снабдявахме се с него от топилнята край някой строеж с плосък покрив или от трансформаторна будка, забравена отворена. Онзи асфалт бе чист и мек, някои го употребяваха вместо сакъз. Топче от него, сдъвкано или намачкано между пръстите, се поставяше на края на конеца, спускахме го отвесно в жилището на паяка и после изваждахме стопанина – прегърнал асфалта, залепнал и безпомощен да се пусне от него. Това беше целият лов.

А защо ви разказвам това?

Защото, братя, този асфалт все някой ден трябва да има и полезно действие. Някога бях писал, че асфалтът е черният хайвер на властта. Хареса се тоя образ. Но дори и така да е, трябваше вече цялата камарила да се е наяла и преяла. А те си се държат за асфалта, вкопчени са като паяци, не го пускат. И както са залепнали за него, не е ли време да ги извадим от дупките им тези нашенски ненаситни тарантули, да видят те какво е асфалт: хванеш ли се за него, не можеш да се пуснеш. И – край на играта...

НА КОГО НИВЯ, НА КОГО ПИСТИ

Имам приятели еколози, ама по-инакви еколози. Не са записани в никое дружество, не ползват никакви субсидии от странство, убежденията им са безплатни и поради това безкористни, не се ръководят от предписания и не блокират кръстовища. Възгледите им ще се видят прекалено умерени за днешното време, но може би именно затуй могат да послужат за нещо. Особено онова, че човекът и природата са създадени един за друг, дори и повече: един от друг.

Ще се опитам да осветля тази философия, към която, оказва се, и аз принадлежа, без да съм подозирал това. Осъзнах го едва покрай бурните прения около ски центъра в Банско, преминаващи в изтънчени обвинения и обикновени ругатни. Различната гледна точка, почти без шанс да бъде чута и възприета, заслужава да бъде записана, за да има знак от нея в общественото съзнание.

Природата – смята нашата скромна компания, – като е създавала човека, бездруго е знаела, че той ще я ощетява. Ще трябва да го храни, да го облича, да го топли и изобщо да го търпи. И още тогава му е определила прилежащия му пай от въздуха, водите, горите, които да му послужат като ресурс за живот и пребъдване. Нещо като зестра, с която да го пусне в живия живот. Наивно е да се мисли, че тя, Природата, не е подозирала, че човекът ще препълни планетата и ще иска все по-лакомо да се възползва от нея. Мисля, че не е изключено тя именно с тази цел и да го е създала. (И въобще не вярвам, че човека, който и да го е сътворил, го е направил по невнимание.) В Природата видове изчезват и нови се пораждат в изпълнение на нейни си неведоми решения и хрумвания. (Динозаврите например, дето са динозаври, са изчезнали преди ние да сме се появили.) А когато лисицата изяде заека, това е екологично. Когато човек го направи – е провинение.

Покрай последната битка за Банско нашият умерено екологичен кръжец сътвори, но не излъчи (нямаше къде) следното послание. Природата е оставила на човека блага, чрез които той да се препитава и да съществува. (На африканеца е дала хлебно дърво и банани, на чукчите – моржове и тлъста северна риба.) Навсякъде той ощетява различни форми на живота. И не само. Откакто човекът е взел съдбата си в ръце, Природата е започнала да губи... гори. Ако имаше добре финансирани еколози в предишните векове, сега не щеше да има земеделие – изобщо. Днес богатите поля на север и на юг от Балкана не щяха да съществуват. За своите ниви тогавашните селяни са секли и коренили мощни, гъсти лесове и са отваряли пространства да изорат и засеят. Ски пистите са нивите на днешно Банско, неговата житница са те. Хората имат право на този... ресурс. Това им е отмерила Природата, такъв хляб им е избрала. Вместо това планинците губят препитание, десетки хиляди гости губят здраве и незаменим релакс. При това не става дума за безброй дървета, имат чет онези, които трябва да се отсекат. И няма проблем да се засадят нови. Природата ще се погрижи да ги отгледа.

Както всеки път, има ли врява, има ли клетви и псувни, непременно става дума за пари. Ако Природата можеше да говори, тя непременно щеше да вземе страната на човека. На нея това й е... в природата.

СТЕНАТА НЕ ПОМРЪДВА

Някакви големи и важни държави си стискат ръцете „на върха”, ние малките тръпнем или жумим и си внушаваме, че няма страшно. А страшното си е тук, мечката отдавна играе на двора. Тази мечка не е европейската, от Европа дойдоха само мечките на Бриджит Бардо и те си кротуват край Белица. Нашата мечка си е местна, охранена и крадлива, тя и зимен сън не спи, за да не губи време за плячкосване. Нашата мечка е прослойката, която извива ръцете на нацията, омита и съсипва държавата. Точно тя държи страната отделна от Европа и прави Европата българоскептична. Ето я моята песимистична теория за българския преход, която, макар и да не е съвсем нова, вече е по-подредена и понятна благодарение на актуалния ни жизнен опит.

Ще прозвучи скандално, но влизането ни в ЕС дръпна българската икономика назад. Във всяка страна върхушката, за да има какво да краде, се грижи да развива стопанската система на държавата. Поддържа разумни закони, правила, правосъдие, равнопоставеност и конкуренция, за да може индустрията, земеделието, туризмът и всичко друго, от което бизнесът печели и процъфтява, да увеличават паричните обеми, да влизат в хазната все повече милиарди, от които после управниците да гребнат своя „дял”. Точно този техен, чисто материален интерес, ги тласка към насърчаване на икономиката, към създаване на добри условия, на „удобства” за всички, които създават национален продукт – от орача до банкера. Те са, които се грижат доверието към страната им да укрепва, за да нарастват инвестициите, да се множат спогодбите, да се усилва износът. Това са държави, в които трудът има цена, инициативата има простор, нацията има самочувствие и тежест сред другите нации.

А в какво ни е виновна Европа на нас? Виновна е с тези готови пари, които подхвърля на тукашната върхушка да ги открадне, без да си мръдне пръста поне малко – за да ги заслужи. Управниците ни зарязаха дълга си към икономиката, не ги е еня колко ще изработи стопанството (не че се отказват да прилапат и това) – от странство идва достатъчно, ще изкарат за своя душа. Прокарват закони удушвачи, раздухват корупцията на всички нива. Посягат да откраднат всеки приличен бизнес. Прокуждат или разоряват всеки независим предприемач. Няма да мислят, че се сриват хиляди фирми, нито че няма работна ръка, нито че данъкоплатци се изнасят в чужбина – да са живи европейските програми, европейските средства и европейските покровители. Ако нещо заработват, то е именно благоразположението на тези покровители, оставили ги да прибират лъвския пай от средствата, които ни се отпускат уж за развитие и напредък. Заради тези средства ни се пробутват патологични конвенции, сключват се българофобски международни договори – от нас и около нас. Безразличието към производителните сили и стопанското състояние на страната ги превръща в европейски хрантутници, чийто главен интерес е да се угояват от лъжемагистрали, от спортни зали и стадиони в пустинята.

Подозрението, че страната ни се срива от разрушителното действие на европейските пари, се затвърдява все повече в мен. Сигурно ви приличам на народен лечител, който във века на скенери, лазери и ядрено-магнитни резонанси поставя диагноза по цвета на очите. Но фактът, че за това не се говори в обществото, не променя нищо. А може би именно затова не се и говори – защото истината е опасно близо...

Тези хора стоят между нас и Европа. Наредени са като стена. Оградите, които строим по границата, падат, продънват се. Тази не помръдва. Мигрантите пропуска, но страната – не. Поединично все някак може да се промъкне човек, но така България, цялата – никога. Тука ще си стоим, в батака. Или поне докато не бутнем стената.