- Г-н Симеонов, от най-новото ви изследване става ясно, че доверието в премиера и лидер на ГЕРБ Бойко Борисов все повече се срива, а той пък се е запънал и вместо оставка предлага рестарт на политическата система и нова конституция. Как тълкувате всичко това?

- Социологически погледнато, се случва най-общо казано спад при всички основни и познати фактори. Може би с изключение на ДПС. Като че ли се случва ръст при алтернативи – Слави Трифонов, “Демократична България”, Мая Манолова, донякъде и в графата „Няма да гласувам“. Основните антагонисти в политическия спектър – ГЕРБ и БСП, се свиват до ядрата си, като трябва да отбележим, че ядрото на ГЕРБ е по-мобилизирано. Сред онези, които се очаква със сигурност да гласуват, управляващата партия има 3-4 пункта преднина, което не личи толкова сред всички гласоподаватели. Но сред твърдите имаме мобилизация на това ядро.

През 2013 г. се случи нещо подобно с протестите срещу Орешарски. Тогава ситуацията пак се сведе до агитки. Агитката на БСП се мобилизира пред външната опасност.

Образно казано всичко е като футболен мач, в който в определен момент обстановката се нажежава и двете агитки започват да се карат и са пред бой, а по-мирната, непредубедена публика започва да се оглежда за някакви по-интересни занимания.

- Хубаво, но капитанът на единия отбор – Борисов, ни подхвърля някакви решения и се опитва да замаже положението, за да изкара мандата докрай този път.

- Ситуацията е много проста. Ако протестът беше достатъчно масов, Борисов отдавна да си беше отишъл. За протестите размерът има значение. Протестът се опита да бъде блицкриг, но нямаше тази мощност, тръгна по грешния път от 2013-а, с артистични прояви, които и тогава не постигнаха нищо съществено. Не протестите свалиха Орешарски от премиерския пост, а ДПС го направи година по-късно. Нещата сега от блицкриг преминаха в позиционна война – буквално с барикади. Борисов в момента прави контраофанзива.

Това е битка на издръжливост, в която ту единият, ту другият имат надмощие. Затова протестиращите разбраха, че само с креативни акции може да се получи като през 2013-а. По тази причина сега този протест се опитва да се радикализира – нещо, което не се случи докрай през 2013 г. Но това е нож с две остриета. Защото може да събориш правителството, но може и да се маргинализираш – както написа наскоро Иво Инджов. Протестът е заплашен от маргинализация, а факторът, който го разгаря, са нервите на Бойко Борисов, колкото и парадоксално да звучи. Той не спира да се колебае и да мисли на глас. Което подсказва на хората, че Борисов, както обикновено, не може да реши и да трае.

Затова нека и да видим какво ще стане наесен.

- Казвате ДПС през 2014 г. свали Орешарски, сега пак ли движението трябва да реши и да свали Борисов от власт и изобщо това задкулусие, за което все по-силно се говори?

- Малко е странна настоящата ситуация. Защото се вижда едно „правилно“ и едно „неправилно“ задкулисие. Един от най-опасните врагове на тази ситуация е лицемерието. Понякога съм изумен да прочета в определени медии ужасни неща за протеста, а в същото време е смущаващо и надценяването на протеста, което друга част от медиите предлагат. Много колеги взеха яростно страна. Най-ценното в момента е да имаш неутрална и балансирана позиция. Това е много трудно, защото в битката между агитките е трудно да останеш неутрален. Нямаш място.

Вероятно трябва да разсъждаваме в посока не какво иска или не иска протестът, който стана вече силно партиен, а да гледаме какво мислят българите.

- Какво мислят те?

- Борисов тук се опитва да сключи съюз с народа зад гърба на протестиращите. Защото той прекрасно знае, че 60-70% от българите ще се съгласят, ако им кажеш – намаляваме броя на депутатите, мажоритарни избори и пр. Съвсем друг е въпросът дали е продуктивно, смислено. Личното ми мнение е, че е ненужен и вреден дебат. Изключително вреден, защото пуска духа от бутилката и всевъзможни небивалици могат да се случат. Борисов обаче, събирайки на едно място всички искания на протеста, се  опитва да го лиши от основание. Опираме отново до големия въпрос чии нерви ще издържат по-дълго.

Даже не е толкова важно дали ДПС ще го събори от власт и дали ще излезе нов запис и пр, а по-скоро Борисов е взел въпроса на чест и за главен свой противник е приел президента Румен Радев.

- И какво ще се случи в този двубой?

- Данните ни показват, че засега и двете страни са застрашени като публично доверие. Защото става така – влизайки в публична битка, рискуваш част от подкрепата си. Там е работата, че очевидно доверието в Румен Радев остава доста по-високо от това в Бойко Борисов. Очаквано е – Радев е президент, сравнително нов като политическа фигура. На всичкото отгоре той успява да представи различните опозиционни гледни точки в България – на левите, на либералите, на привържениците на нови политически проекти. Големият късмет за ГЕРБ бе, че тези три опозиционни компоненти не могат да се „дишат“ по между си. Оказа се обаче, че властта с неумели действия успя да събере всички тези свои противници в един отбор. Което е и звездният миг на Румен Радев, който се превърна в човек, лидиращ много сериозен процес в страната. Това е и големият въпрос, на който нямам отговор, дали Радев ще направи ход, за да продължи да лидира тези настроения.

- Споменахте преди малко за есента и че ситуацията е непредвидима, а в същото време над 60% от българите гледат към предсрочни избори?

- Има две възможности. Първата е да имаме възпалено, раздразнено общество, което в един момент наистина ще кипне. Втората опция е тези 60 процента, които казват оставка и подкрепят протестите, дори и предсрочни избори, да са онези традиционни 50-60 процента, които каквото и да ги попитате за властта ви казват – „не“. В България в края на всеки един мандат горе-долу по този начин мисли по-голямата част от обществото – 20-30 процента ви казват „да“ и 50-60%, които казват „не“, и остава една сива зона. Каквото и да питате за властта!

Може да се окаже, което е надеждата на Борисов, че всичко е традиционното за края на всеки един мандат „скърцане със зъби“. Може обаче и да се окаже, че е „сърдитата средна класа“ (както наскоро чух да казва социологът Марчела Абрашева). Тогава тежко им на ГЕРБ. Да видим – всичко ще зависи от следващите седмици и „канадската борба“ (както казва Андрей Райчев) между протестиращите и властта.

- Протестиращите обаче обвързват оставката на Борисов с оставката на главния прокурор Иван Гешев?

- Не виждам да е така. От известно време насам ми се струва, че едната оставка е много по-лесна от другата. Борисов може да хвърли, но за Гешев не ми се струва толкова лесно и бързо.

- Защо?

- Гледам поведението им. Освен това протестите в тази ситуация са много видимо партизирани и е много лоша услуга за тях. Виждат се опитите на Христо Иванов, на Мая Манолова да вземат нещо от протеста. При тази ситуация исканията на протестите стават много по-трудни за разбиране за широката общественост. Точно тук Борисов се опитва да вбие клин между общество и протест. Да видим дали ще му се получи – хитър ход, но и леко панически.

Да, протестиращите искат именно онова, което той сега предлага. Но да не се окаже накрая, че този ход е „осмосептемврийски“, че Борисов вече никой не го слуша, че е късно.

Струва ми се, че той малко късно разчита да обърне тренда. А как би могъл да се обърне този тренд? Едни барикади, което наблюдавахме – с ударите по автомобила на жената в София, биха били разбрани от обществото, ако има голяма обществена поръчка за промяна, тоест ако има бурни и масови процеси. В противен случай излиза, че с барикадите наблюдаваме опити да се компенсира липсата на масовост на протеста. Ако обществото припознае в тези барикади нещо, което се превръща в досадна част от пейзажа, Борисов може да се надява да обърне тренда. Въпрос на здрави нерви. Но той досега не проявява такива здрави нерви.

- По тази логика не се ли изтърка този Борисов номер – все като е застрашен да падне от власт, предлага радикални мерки?

- За трети път пробва този номер. Още през 2017 г. каза - и аз се солидаризирам с референдума и съм за мажоритарни избори. Изигра любимия си етюд – аз искам, но другите не дават. Втори път го използва и то доста успешно – две години по-късно, когато отвори темата за партийната субсидия. Каза: Ето хората искат. Намалиха субсидия и фалираха БСП и буквално си разчистиха сметките с основния политически опонент. Сега извади последния коз за най-тежкия политически момент - малко е ядрено оръжие. Боряна Димитрова наскоро го каза добре: нито протестът е достатъчно силен, нито управлението е достатъчно уверено. Ситуацията е патова – защото нито протестът стана силен, което за лятото е нормално, нито властта стана по-уверена.

Борисов се опитва да покаже някаква увереност, но в същото време много му личи паниката. Но има нещо ново – този път не иска да си ходи. За първи път виждаме Борисов, който гледа да не се огъне пред протеста.

- Защо?

Според мен причината е лична и емоционална. Зависимости вероятно също съществуват, но надделява друг фактор – Борисов иска да изкара докрай мандата и не иска да сдаде властта на Радев. Ако щете и някакво мъжко противоборство, което никак не е добре за държавата. Много странно е Борисов да отваря този конституционен дебат, защото с него казва: „След мен и потоп“. Може да си ходя, но ще разваля държавата след себе си. Този дебат е абсолютно излишен. Ако има нещо хубаво, това е, че много хора ще се отвратят от подобни идеи, някои от които може да стигнат до налудничави предложения.

Парадоксът е, че Борисов след края на този мандат, като че ли си мислеше и бездруго по някакъв начин да преосмисли своята политическа биография и да направи по-либерален ГЕРБ. В сегашната ситуация му е дискомфортно, а някакви хора искат нарочно да го пенсионират, а либералите май не го искат особено за съюзник.

- Споменахте по-горе Христо Иванов, Мая Манолова и тяхното участие в протестите, а Слави Трифонов, който не се афишира по никакъв начин на тях, пък има висок рейтинг?

- Той постъпи умно от самото начало и се опита да дава трибуна на всички гледни точки на опозицията през телевизията си. Понеже успява в това, стана един от неочакваните печеливши. Втората причина – хората се оглеждат за това кой е най-готов и най-голям, тоест кой се е заявил и си чака реда. Слави Трифонов изглежда по-конституиран от Цветан Цветанов, Мая Манолова или Васил Божков, например. Освен това, нека не забравяме, че и младостта е основната компонента на подкрепата на Слави.

- И от думите ви излиза, че ни очаква гореща политическа есен и някакъв изход от сериозната криза в държавата?

- Само трябва да видим дали няма да се окаже накрая, че пред тежката зима хората започват да си мислят малко по-предпазливо, а не толкова радикално. Да не се окаже, че има „Пернишки синдром“ – заради управленска немощ (меко казано) Перник живя без вода, но не въстана.

Тук има два големи други фактора. Борисов не се плаши чак толкова от самия протест. Но се плаши да няма нещо друго дискредитиращо – като нов запис, например. Плаши се и от медийната реалност. Хората в страната, като пуснат телевизора, остават с впечатлението, че в София има някаква революция. Което не е вярно, но по телевизора така се говори. Така Борисов е изправен за пръв път пред нещо, което не е виждал – медиен дискомфорт. Свикнал е думите да работят, а неговите вече не работят. Потъват. Тук нещо се е счупило и, със или без протест, Борисов върви към нова фаза в политическата си биография. Само дано не избързваме с прогнозите.

- Значи по-скоро отиваме към еволюция, отколкото към революция, така ли?

- Дано това да е научен урок, без значение дали ще има оставка или не. Най-добре го каза окупацията на Софийския университет през зимата на 2013 срещу 2014 г. Имаше един много хубав плакат, който казваше: „Това не е протест, това е процес“. Един от главните уроци, които като общество трябва да научим – няма бързи решения, 90-те минаха. Нужен е постоянен контрол на властта, постоянни протести, постоянно да им се седи на главата и да се откажем от луксозната мисъл, че ще напишем нов документ, ще намалим броя на депутатите, ще свикаме нещо, което звучи по велик начин, и ще рестартираме нещата. Не, няма да стане така! Ще се случи с постоянство. Нека не забравяме още нещо: сливането на големи пари и голям власт е присъщо далеч не само за България. Това е очаквана характеристика на капитализма. Дали не се оказва, че в желанието си до построим капитализъм, сме построили един много див негов вариант. И сега да не се окаже, че ние сме наивниците, които протестират срещу пороци на системата, а това не са пороци, а е самата система.