Когато в края на юли германското седмично политическо списание „Дер Шпигел“ излезе с корица „Луд в Англия“ с карикатурния образ на новоназначения британски премиер Борис Джонсън, се замислих, че влиятелна медия от този ранг не би излязла с подобна корица за не по-малко откачени лидери на Балканите, например. Такава съдба балканските карикатури на политически лидери биха заслужили, ако започнат (отново) война. Запитах се защо, след като съвсем не става дума за лудост, а за най-обикновено узурпиране на властта. Струва ми се, че намирам отговорите в очакванията и мащаба. Великобритания доскоро се гордееше с титлата „най-старата парламентарна демокрация на света“. Британските медии наложиха най-високия стандарт за журнализъм и бяха гледани с доверие и дори благоговение. Дипломацията й винаги е била на най-високо ниво. Великобритания винаги е имала противоречива роля в Европа, но като цяло впечатлението е, че на нея може да се разчита в най-трудните и тежки моменти, когато трябва да се вземат съдбовни решения. Затова от появата на бризходърската епидемия насам британското поведение буди все повече недоумение и кара хората, живеещи в стабилни демокрации, да смятат, че появата на такива лидери е лудост. Те просто не успяват да разпознаят добре симптома. Как така от най-най-най на света Великобритания се срина до нивото на балканска държавичка, която никой не взема на сериозно, освен ако не започне война. Да не дава господ, но все по-често си го мисля, откакто играта започна да загрубява с наближаването на Хелоуин, тоест поредната дата, на която се очаква Великобритания да напусне. Сигналите, които идват от Лондон по повод уреждането на границата в Северна Ирландия, толкова силно напомнят на сръбските неособено субтилни заплахи към всеки, който си позволява да има различно виждане за границите на Балканите, че наистина понякога допускам мисълта, че може да се стигне до напрежение, ако Великобритания напусне без сделка и започне „балканизирането“ в западния смисъл на думата, тоест фрагментирането – отделяне на Шотландия, възобновяване на северноирландските конфликти, отделяне на Уелс. Терминът „балканизиране“ произтича именно от конфликтите на Балканите, които постоянно произвеждат нови и нови граници, разбира се, постоянно оспорвани. Освен в западния смисъл във Великобритания тече балканизиране и по източните критерии, което се изразява не в предлагането на решения, а в създаването на проблеми, фобии и страхове с една-единствена цел – управляващата върхушка да се задържи на власт. Малкото неподдали се на епидемията медии и отделни журналисти водят окопна война за запазване на демокрацията в нейната цялост.

А какво е демокрацията?

Уви, това е въпрос, който подлежи на различни интерпретации до степен, че се допускат оксиморони като антилиберална демокрация. По подразбиране демокрацията е управление, в което участват гражданите. Разликите в интерпретацията и реализацията произтичат от това до каква степен гражданите са допуснати да участват и дали това е съпроводено с независими институции, които да гарантират това участие и да предотвратяват злоупотреби с него. В развитите демокрации степента на участие е максимално отворена, въпреки че покрай появата на популизма се появиха разсъждения, че той е резултат от дефицит на представителството. В цифровия век обаче и особено след шокиращите разкрития за манипулирането на изборния процес в самия му корен, тоест на ниво демократичен дебат чрез манипулативно таргетиране на податливи на конспиративни теории и фалшиви новини избиратели, въпросът с представителството се оказва не толкова значим. Много по-важно е кой на кого какво говори, както и как и какви резултати постига. Бризходът в този смисъл е илюстративен пример не просто за вземането на историческо решение с вероятно катастрофални последици, но и за осъществяването на практически преврат срещу демокрацията. При това с лозунга, че тя се връща в ръцете на народа, че се възстановява националният суверенитет и други подобни неща, докато в същото време се прави точно обратното. Бризходърите продължават да натискат за осъществяване на напускане от ЕС, като дори вече не се и опитват да осъществят това със сделка, твърдейки, че решението за напускане е на народа. Само че британските граждани гласуваха за излизане със споразумение. Нещо повече, от 2016 г. досега нагласите сред британските граждани значително са се променили и трудно може да се каже, че Борис Джонсън и кликата около него имат мандат за напускане, а камо ли за напускане без сделка. След случая с Бризхода, както и

растящ брой други случаи на манипулиране на демократичния дебат

с цел постигане на резултат, изгоден само на малцина, стана ясно, че демокрацията като такава не е достатъчна, за да гарантира, че властта няма да бъде узурпирана. Нужни са стабилни и независими институции, които да могат да поставят под въпрос решения, които са в ущърб на гражданите. И точно тук идва голямата разлика с новите демокрации, за които балканизирането не е процес, който се случва при определени обстоятелства, а начин на мислене. Демокрациите в Югоизточна Европа са най-млади и по тази причина нямат сериозен опит, а още по-малко имат представа от концепции като правова държава. Дори по-лошо - демокрацията ги сполетя преди правовата държава, което постла пътя към нея с лоши намерения, лишавайки тези общества от шанса да живеят пълноценен живот и генерирайки стремглаво изтичане на мозъци. Но именно заради знанието, че бедните югоизточни държави нямат опит с демокрацията и правовата държава, трудно може появата на „луд“ начело на някоя от тях да се появи на корицата на „Дер Шпигел“. Просто очакванията към новите демокрации са твърде ниски. За тях се знае, че просто толкова си могат.

Факт е, че появата на Орбан предизвика неочаквано голям интерес към Унгария, а след това и идването на власт на партията на Качински в Полша, но дискурсът отново се свежда до това, че демокрацията и правовата държава в новите членки не са пуснали достатъчно дебели корени, затова при тях процесът е обратим.

През целия ХХ век западният свят градеше демокрацията си тухла по тухла, тоест институция по институция, вярвайки, че това е крайната дестинация, след която ще настъпи краят на историята (по Фукуяма). Демокрация, базирана на представителство, независими институции, плурализъм, уважение на различните гледни точки, демократичен дебат за пътя напред и най-вече гражданско участие. Западът дори се посвети на износа на демокрация и правов ред към онези, лишени от този дар. Експортните усилия са със смесен успех, който с годините намалява и дори започна да се възприема за провал. Британският казус, както и ставащото в САЩ показват, че демокрацията навсякъде е обратим процес, който се крепи единствено на общественото съгласие, че тя е необходима. Винаги и навсякъде ще има хора, които искат да подчиняват останалите, за да се обогатяват. Демокрацията и правовата държава се опитаха и доста дълго време успяваха да предотвратят точно това.

Само че всичко е въпрос на консенсус

В нашия източноевропейски случай консенсусът е труден, защото мнозина просто нямат никаква представа от тези абстрактни понятия. В западния случай ставащото в момента е равносилно на преврат, защото на приемащите демокрацията и правовия ред за даденост граждани се предлагат алтернативи през задния вход с помощта на социалните мрежи и предателството на медиите, като всичко това е маскирано като съвсем демократично – гражданите решават. В югоизточния случай също чрез целенасочено медийно инженерство гражданите бързо бяха убедени не само че демокрацията нищо не им носи, но дори им е отнела нещо. Причината е, че в новите демокрации институциите не са независими и не могат да изпълняват функцията на имунната система на обществото. В старите демокрации някои медии и/или социалните мрежи усилено работят за подкопаването на демокрацията като инструмент за постигане на благоденствие с цел да се постигне консенсус, че системата е дефектна и трябва да се промени. Точно това прави възможен оксиморонът „антилиберална демокрация“ и неговото възприятие за алтернатива на досегашните демократични модели, а всъщност не е. Смисълът на демокрацията е гражданите да участват в управлението. Популистите и антилибералите много успешно препакетират добре познатите ни системи на еднолично управление. Дали ще е император, цар, крал или обикновен диктатор, резултатът винаги е един и същ – гражданите не управляват, те са управлявани. В мига, в който гражданите постигнат съгласие, че им е нужна силна ръка, че трябва да се доверят на поредния месия, дори и това да им коства да сдадат част от свободите и правата си, демокрацията и правовата държава ще изчезнат и отново ще се спусне мрак. Казват, че демокрацията не е съвършена и има кусури. Има, защото тя зависи изцяло от качеството на хората, тяхното участие и от консенсуса им за пътя напред. Откажат ли се от участието в името на силна ръка, само революция може да им върне свободата, макар че това съвсем не е сигурно. Така че, драги ми "Дер Шпигел", Джонсън не е луд. Той е най-обикновен узурпатор, който не прави преврат с пушки и щикове, а чрез цифровия инструментариум на века ни. Същото прави и Тръмп, докато мечтае Америка да се превърне в Северна Корея.