facebook
twitter

Наблюдател

Нерви и утехи

Рани с неограничен срок на годност

5575

 

Обещах да направя дребна справка в паспортната служба. Мислех си: отивам на гишето и питам. Но там опашката излизаше на улицата. Мъжът от охраната обясни: идват си от чужбина за празниците и се редят да си сменят документите. Хората никак не изглеждаха празнично, последните едва ли щяха да се доберат до гишето през този ден. Бяха напрегнати и сърдити, повечето ме гледаха изпод вежди. Бях заподозрян, че ще пререждам. Но една жена ми се усмихна. И само по тази усмивка я познах: Милка, наперената линотиперка от печатницата. Закачахме се с нея, като дежуряхме в наборния цех. Всъщност съвсем друга жена - но усмивката й бе останала. Дошла си от Испания. Дълго работила като шивачка, сега гледа възрастни хора. Пристигнала по Коледа, прекарала си добре. Обиколила братовчедки, приятелки. И накрая това - изненадата в паспортната служба. Това мъчение. Тази подигравка. Просто обидно...

Опашката се беше заслушала. Вероятно внимаваше какви са намеренията на този гражданин, който се присламчва: дали само си говори, или иска да се вреже в редицата. Когато Милка спомена обидата, един дребен и широкоплещест, силно изрусен мъж се обърна и троснато добави: и болно! Извади цигара от джоба и я захапа.Там не се пуши, вероятно беше колкото да си притъпи нервите.

Измъкнах се гузно. Не можех да обясня на тези хора, че това държавата не го е организирала специално за тях. Тук тя никому не причинява болка, никого не обижда персонално, защото го мрази или защото е, да речем, червенокос или дюстабанлия.

 

От тая държава боли, дори когато си й симпатичен, полезен, незаменим

 

Тя е такава държава, ръбовете й режат, ноктите й се забиват, дъхът й трови. Болката е свидетелство за контакт: докоснала те е, забелязала те е. Но иначе все тъй си й непознат, все тъй си й безразличен, все си й на пътя неправилно застанал. Няма съмнение, че които сме тук днес, се отличаваме с висок праг на болка. Съчетана с обидата обаче, тя се превръща в изтезание.

Няма да ви предлагам пространните си размишления по тази тема. Отделил съм й много време - дни и часове в миналото си на писател. Разновидностите на болката са безброй, източниците й - изобретателни и подли, в болка често се превръщат неща, които довчера са били благо, наслада. Вдъхвали са ни живот - преносно или буквално. И страдание, когато са ни ги отнемали. Писал съм и стихотворения, разбира се, кой поет не е отблъсквал или пък обожествявал болката със слово, тя е генератор не само на творчество, но и на велики дела. Изпитването на болката обаче, не и причиняването. Отношението ни към нея не е еднопланово. То се развива. Александър Геров ни показва как:

 

Болка.

Болко-о!

Болчице...

 

Да, ние понякога опитомяваме, дори обикваме своите болки. Но по-често се опитваме да избягаме от тях. Особено когато болката е съчетана - вече казахме - с обида. С възмущение, с неправда. Тогава не само плътта, душата е наранена и нейните рани са люти. Непоносими.

Напоследък се връщам към руски певец от недалечното минало. Михаил Круг. В една от неговите песни може да се чуе следният стон: „Как искам да съм там, където не боли!”* Това е обяснимото, почти физическо копнение да се освободиш от болката, да се отдалечиш, да забравиш. То повлече със себе си милиони. Болката ги изведе от България и разпиля по големия свят. Не болка от земята, от народа, а болка от държавата. А и обидата. Неотдавна Марко Алмалех, съученик на брат ми Любомир, а сега равин в Държавата Израел, ми издиктува една еврейска поговорка: „Обидата е стока, която никога не се разваля”. Т.е. душевните рани са с неограничен срок на годност. Вероятно това е тънката разлика с болезнените убождания от българския живот. Болката отминава, тя се лекува и дори се забравя, обидата обаче е с висока трайност, утаява се в душата, времето не я отмива.

Времето, казваме ние. Но кое време, кои времена?

Заварих живи много достойни мъже, видели слава и почит, извършили достойни дела в мир и в бран, а после натикани в сутерена на живота, идеите и подвизите им наказани с мълчание, а залезът на дните им обвит в забрава и нищета. Бяха наранени и още повече обидени. Бяха унизени в идеалите и в най-светлите си помисли. Но никога не ги чух да продумат горчиво или дори снизходително за България. Нашето обичайно, почти механично произнесено „българска работа” бе способно да ги взриви.**

А днес? Гладът болка ли е? А жаждата? За жаждата питайте в Перник. Някои хора от болките си се учат. И някои народи също. Какво научаваме ние - това е въпросът! Веднъж преживяхме вече болката от един изпразнен язовир. Помните ли срамната водна криза в София през деветдесетте? Четвърт век по-късно по същия сценарий жадува и се гърчи Перник. Шеговитото „Пернишка трагедия” днес се разиграва напълно реално в миньорския град. С болките все някак се справяме. С поуката от тях - никак.***

Обръщането на болката в мъдрост е почти историческа привилегия. Но с това откриваме друга тема: ние сме далече от нея. А всичко дотук не беше трактат, само едни скромни бележки за нещо, което човек не може да обхване, но и не може да отхвърли по пътя си от едно гише към друго....

________________________________

* Круг пее за грубия живот, има песни за престъпния свят, някои от тях са по текстове на поети от затворите. Те официално - „отгоре”, са обявени за „блат”, но опитите да бъдат неглижирани, избутани от обращение се провалят. Животът му прекъсва трагично, убит е при грабеж в дома му (2002), а песните му не вехнат, почитателите му се множат, залите плачат и пеят. Попитах приятел, колега от славното поколение на знаменитата „Литературная газета”: защо? Та Круг пее за затворите, за мъката по свободата, за драмата на обезволения човек? А тези хора са свободни, ходят по концерти, песни пеят? Отговорът бе логичен: много от тях се отъждествяват със затворниците, изпитват недостиг на свобода, липсата на простор ги сковава. Тези песни по някакъв начин изразяват и техните души...

А онова „където не боли” всъщност е от балада за мъртвата любов. Но как приляга само към целия днешен наш свят...

** И това веднъж се случи. Които сме живи, добре помним как старият воин Матвей Притворов попиля един бърборко за подобно словоблудство. Те не можеха да се обиждат на Отечеството за грубата му десница. Как лекуваха болките си, причинени от нея, не знам. Та имало е и други времена, и други хора, това искам да кажа...

*** А паметта ни? За нея какво?

Ключови думи:

свобода, държава, обида, болка

Още

Песента "Баба ми върши еко свинщини" предизвика скандал в Германия

30.12.2019

www.dw.de

5353
Кметът на Несебър бе пуснат на свобода след 70 дни в ареста

30.12.2019

942 3
Кметът на Несебър излиза от ареста срещу гаранция от 40 000 лева

13.12.2019

187
bool(false)