"За нас, българите, къщата на Димитър Талев няма цена. Тя е безценна". Думите са на министъра на културата Найден Тодоров. Държавата, всеизвестно е, тръгна да купува имота в Прилеп. Обаче да поспрем! Нека говорим принципно, а не за конкретния имот. Вие, ако сте продавач, каква цена ще поискате от клиент, насочил се към нещо безценно за него?! Ако сте поне мъничко нормален, ще опитате да уредите благополучието на внуците си до десето коляно. Свободен пазар - продавачът казва цената; не го ли устройва, праща клиента да люпи семки.

Вие като продавач реално ще сте доволен и на пари, стигащи до осмото коляно. Издевателствате над купувача единствено заради прекомерното му ясно изразено желание. А като е така, и понеже иде реч за държава, кое гарантира, че няма да фактурирате сделката като за десето коляно, но да върнете разликата в куфарче? Всички ще са доволни.

Вси-чки! - вие, оня с куфарчето,

както и обществото, в името на което куфароносецът тайно радва себе си.

Така целият казус с къщата на Талев отваря една огромна тема, на която той е само повод. Тя не е литературна, историческа или националистическа. Темата е: какво може да очакваме от сделки, при която държава (община) се втурват да купуват нещо, което "хората много настояват"; което е "безценно, много държим, фундаментално важно ни е да го притежаваме". Може да очакваме точно гореописаното. Така е, защото, нека уточним пак, самата концепция "купувач купува нещо безценно за него" означава продавачът да поиска сума отвъд тавана;  99% означава и корупция, ако клиентът плаща с бюджетни пари. Тази политико-икономическа тема е белязана и от нюанса, че ако оня с куфарчето е достатъчно ловък,

обществото ще го преизбере триумфално -

доволно от придобия актив, назабелязало корупцията.  

Темата си е наистина бездна. В момента управите на редица градове са се втурнали да изкупуват реституирани или просто продадени преди време градинки, паркове. Искат да придобиват рушащи се ценни сгради и т.н. Обществото пък, подмамено от несъмнената полза, не само не вижда опасностите, ами често то самото притиска управниците ("Абе намерете там едни пари, купете имота!"). Така днес се сее семе, което след време ще даде гнили плодове - както гнила конкретно се оказа реституцията в паркове, срещната без възражения, дори възторжено преди тридесетина години.

За да са още по-нагледни нещата, ето друг пример. Новата управа на община Варна иска "да реши кардинално" проблемите в Морската градина, като купи частните терени. Текат предложения за създаване на финансов фонд за целта. Обществото иска паркът да е общински. Нищо не е задействано, обещава се. Но си представете, че сте частник в Морската градина. Ще продавате ли? Не е задължително. Кой ще ви накара - никой. Кога бихте продали? Ми..., ако е изгодна цената. Изгодната коя е? Тя е примерно три пъти над това, което сте си помисляли досега. Имат ли изгода ония с фонда да я купят? Да, ще спечелят огромни политически дивиденти. Но все пак нямат толкова пари. Е, добре де, ще поискате не три, а два пъти повече - придружено с "ще измислим схема" (оная с куфарчето) - за да не се разсъхне сделката въобще - защото

по-добре да ги приберете тия два пъти повече пари,

отколкото нищо да не приберете. Клиентът политик може да откаже, разбира се. Може да настоява цената да не се раздува. Тогава вие просто ще почакате следващия след изборите.

Ако на някого му се струва, че всичко това вече се е случило в сходен вариант във Варна, не бърка. ГЕРБ и бизнесменът Георги Гергов се зарадваха взаимно  - 43 млн. лв. за едната страна по сделката, политически дивиденти за другата (куфарче не знаем имало ли е). Иронията е, че политици и електорат на ПП-ДБ с право критикуваха всичко това, а сега ПП-ДБ нагазва в същия терен - политиците им действат, а електоратът не вдява какви чудовища може да произлязат. 

Уточнявам отново, че темата е принципна. Просто следва да се проумее, че човешкият егоизъм, винаги движещ икономиката, политиката (въобще живота), при такива точно политико-икономически сделки не предполага честност. При егоизма честност се постига при равнопоставеност един срещу друг - всеки защитава своя си интерес, гледа "да не се прекара". Участва ли косвено

трети - бива прецакан

Този трети в случая са данъкоплатците. Дори да няма корупция, със сигурност нещо ще бъде купено на много висока цена.

Темата има още много нюанси. Защо ни е важна къщата на Талев, а на други писатели не?; на всичките ни класици ли ще поискаме родните имоти по света и у нас?; след като парите са ограничени, тия ли къщи да приоритезираме, или здравето, например детска болница?; а като ще купуваме паркове и градинки, успоредно не разпродаваме ли?; всъщност, кой точно как определя "какво искат хората",

коя точно "безценност" желаят да придобият с данъците си? -

все важни въпроси, които доразтварят бездната. А занапред дори може да се появят "сдружения", "граждански активисти", които от името на обществото да лобират за покупки, "без които не можем". Вие, ако сте уважаващ себе си държател на куфарчета, няма ли да ги активирате? Колко му е?

Най-важният въпрос винаги е "Какво да се прави?". Чувам критиките - след като в огромен процент е възможна злоупотреба, държавата и общините нищо ли да не купуват?; ей тъй да бездействат?; как тогава ще да бъдат опазени парковете? Не твърдя, че нищо никога не бива да се купува. Твърдя, че целият процес трябва да е придружен с огромно здравословно съмнение, без аплодисменти, с лупа - какво, как, кои.