Религията трудно намира място в българската политика – поне откакто заглъхнаха битките за имоти и легитимност между различните лагери в православното и мюсюлманското изповедания. За последно темата навлезе в парламента през 2019 г. Тогава ГЕРБ и ДПС прокараха законодателство, с което отсрочиха дълговете на Главното мюфтийство – и така предизвикаха огромен скандал заради съмненията, че действат по команда от Турция. Фракционни борби и лобиране за държавни пари – с това комай се изчерпва присъствието на религията в българската политика.
Разбира се, да не забравяме и външните прояви на религиозност, които станаха толкова популярни сред новата управленска върхушка след 10 ноември 1989 г. Смирен поглед, запалена свещ в църква, целуната ръката на духовник – всичко пред камери, естествено – това стана класически лицемерен ритуал на родните политици. Премиерът Бойко Борисов години наред дарува манастири и църкви, понякога с милиони левове накуп, като реверанс към църквата, вярващите и „Началника” (наскоро от ГЕРБ се похвалиха, че правителствата на Борисов са изхарчили 105 милиона за вероизповеданията в страната и в чужбина през последните 6 години - от парите на данъкоплатците, вярващи и атеисти). Обикаляше храмовете и по време на коронакризата, при това без маска, с което си заслужи глоба от здравните власти. В свое оправдание уверяваше: „Без Господа нищо не може да се направи.” Наистина ли вярва, че при подобна показност религиозните му чувства изглеждат искрени?
Очевидно целта на Борисов е да печели престиж за себе си и партията си
като раздава пари и несправедливи привилегии на изповеданията (като даваните им многомилионни държавни субсидии и отсрочката на дълговете на Главното мюфтийство). Както и да поддържа образа на ГЕРБ като християндемократическа партия, каквато формацията претендира да бъде. „ГЕРБ е партия, която вярва в християндемократическите принципи. Нашите корени са в християнството, семейството и традиционните ценности, които са изключително важни в днешния несигурен свят” – така се самоопределя управляващата партия в своята политическа рамка. Това е декларация, която герберите по тактически съображения не обичат много да си припомнят – откакто Борисов започна да твърди, че в партията имало „десетки хиляди мюсюлмани”. Други политически актьори обаче – като вождът на „Атака” Волен Сидеров, нямат такива спирачки и прилапват изцяло религията за целите на своята агитация.
Сидеров – като правоверен български националист с проруски наклонности, винаги е обръщал особено внимание на православието. В зората на политическата си кариера той ухажваше Светия синод с обещания, че ще лобира в парламента за някои основни приоритети на църквата – въвеждане на вероучение в училищата, подобряване на социалното положение на свещениците, мерки срещу проникването на алтернативни духовни учения в България и др. Макар че говореше гръмко по тези въпроси, в крайна сметка водачът на атакистите не направи нищо. Така остави впечатлението, че показно се кланя на олтара на българския национализъм, в който револверът и камата се преплитат с кръста още от времето на Левски.
Сега обаче – в залеза на своята кариера, скаран (отново) със своите съюзници от НФСБ и ВМРО, Сидеров се нуждае от нещо, което да го удържи на политическата сцена. Така в средата на 2020 г. се появи проектът му „Атака – За Православна България”. В него Сидеров на практика поставя идеологията на партията си на религиозни основи. Нещо повече – иска същото за цялата държава и общество, дотолкова, че да превърне страната в теокрация. „ ... трябва задължително в законодателните комисии на Народното Събрание да участват като експерти богослови и специалисти по Закон Божи, чието мнение и експертиза да бъде задължително взимано впредвид преди внасяне в пленарна зала”, прокламира политикът. Звучи почти като събрание на аятоласи, нали? Православен обет вместо Хипократовата клетва в медицината, Свети Архангел Михаил вместо „езическата Темида” в правосъдието и въвеждане на смъртно наказание на принципа "Който нож вади, от нож умира" – такива промени са нужни според Сидеров, за да възприеме българското общество „съвършената ценностна система, която представлява Православието”. Той стигна дотам, че се обяви срещу светската държава, която определя като „една манипулация на основа атеизъм”. Накратко казано, с подобна доктрина
„Атака” на практика се превръща в първата изцяло религиозна партия в България.
Засега всичко описано по-горе остава в рамките на Фейсбук пропагандата. Сидеров залива социалната мрежа с постове, в които повтаря, че ако тръгне по пътя на православието, България ще се превърне в рая на земята. Неколцината му депутати обаче дремят по парламентарните банки – досега не са направили и най-малко усилие да претворят православните принципи в законодателство. Това доказва, че страстната реторика на новоизлюпения „православен политик” е само въдица, която той протяга към отчаяните от традиционните партии избиратели – с надеждата да налови достатъчно шарани, които да му осигурят някаква тежест в политиката.
Остава да видим колко ще се подведат на изборите – както преди години се подвеждаха, когато той пробутваше „Планът Сидеров” с 500-те лева минимална пенсия. Прогноза е трудно да се направи. Не бива обаче да се забравя, че Българската православна църква е една от малкото институции у нас (наред с армията), които се ползват с относително високо обществено доверие – напук на скандалите за имоти, неморално поведение и връзки с бившата Държавна сигурност. Ако църквата се радва на уважение, въпреки всичко, тогава защо и Сидеров да не успее да припечели допълнителни гласове, като се отърка в православието?
