В предишния си брой в. "Сега" започна разговор за проблемите на висшето образование у нас. Преподаватели говориха откровено за пороците, които отнеха на университетите мисията да създадат стойностен национален елит. В продължение на този дебат днес предлагаме разговор по същите теми с министъра на образованието акад. Николай Денков.
-----
- Министър Денков, знаем, че дистанционното обучение води до дефицити за учениците. Има ли анализ как се отразява то във висшите училища? В условия на пандемия всеки университет може да преподава дистанционно, без да има акредитация за това. Как в тази ситуация се следи за качеството на обучението?
- Трябва да различаваме акредитираното дистанционно обучение от дистанционното обучение в извънредна ситуация. Висшите училища с акредитация за това обучение имат съответните правилници с изисквания как да се случва. Но за да може да се приложат тези изисквания за всички лекции и упражнения, е необходимо повече време. В бъдеще трябва и сегашното извънредно онлайн обучение да се приведе към същите изисквания. Може и наредбата да се допълни, така че даден университет да има право да преподава дистанционно по различни причини, отговаряйки на определени условия.
Първия път, когато в Софийския университет излязохме в дистанционно обучение, част от преподавателите само изпращаха материали на студентите си и не се виждаха с тях. После започнахме да използваме платформата Moodle, в която всичко се регистрира. Това сработи и колегите - поне във факултетите, с които аз контактувам - казват, че вече нямат проблеми. Имаше период на адаптация, но по никакъв начин не мога да кажа, че обучението се е сринало.
Задълбочен независим анализ на този вид обучение в университетите не е правен. От разговорите с колеги от различни висши училища и студенти смятам, че не е имало специфичен проблем с лекциите. Добрите мотивирани студенти ходят редовно присъствено на лекции, но за тях не е проблем да се включат и в онлайн обучението. За по-слабите студенти, които така или иначе не ходят на лекции, онлайн обучението също не променя особено ситуацията. По-сериозни проблеми имаше с практическите упражнения, тъй като трябваше да бъдат съкращавани, премествани, организацията беше по-трудна и от разговорите ми съм с впечатлението, че качеството им е спаднало. Те няма да как да се компенсират.
Всъщност дистанционното обучение само изостри вниманието към факта, че на много места имаме недостатъчно мотивирани студенти и преподаватели.
- Как тогава да върнем студентите в аудиториите?
- Като станат по-интересни лекциите. Материалът трябва да е поднесен атрактивно и студентите да знаят защо им е необходим. Многократно съм виждал как посещения от хора от индустрията и други практически области, в които се прилагат тези знания, много мотивират студентите да разберат защо учат даден материал. Важно е да има интерактивни и мултимедийни елементи с включване на студентите, дискусии по горещи теми – те да могат да изразяват мнение, да спорят. Лекторът трябва да е обаятелен, малко и артист, да отдели време, за да направи материала интересен, да включи снимки, филмчета, така че студентите да кажат: "Уау" поне по един път на 10-15 минути по време на лекция. Трябват ни повече атрактивни преподаватели. Във Факултета по химия и фармация на СУ например използваме широко мултимедийни презентации не само в лекциите, но също при представяне и защита на курсови и дипломни работи, включваме студентите в реални научни изследвания.
Има и един тънък момент - при атестирането на преподавателите трябва да се взима предвид мнението на студентите. Не бива обаче да се прекалява с това. Когато мнението на студентите е решаващо при тази оценка, може да се стигне до катастрофални резултати, какъвто опит има в САЩ и Англия.
- Мина 1 г. от сключването на договори за управление между ректорите и просветния министър. Анализирало ли е МОН изпълнението им? Някои преподаватели смятат, че утвърдените политики за различните университети не са кой знае колко различни.
- През последните 2-3 седмици през мен минаха 15-20 отчета по тези договори. Да, те се изпълняват, зададените политики следват основните ни стратегически цели и мерки, адаптирани са към конкретното висше училище. Но действително се вижда голямо сходство в задачите. Ако аз подготвях такива договори, бих подходил по-различно. Бих поставил по-малко на брой - 7 до 10 задачи за изпълнение, но които са истински стратегически за дадения университет. Това би дало по-голям фокус на усилията на ръководството в най-важните направления за развитие на университета.
Сегашната система на общи политики води по-скоро до „бутането“ на всички в една посока. Според мен всяко висше училище трябва да намери своето специфично място и за 3-4 години да се специализира в образователните и научните дейности, в които може да бъде най-доброто в България и в региона. Така то ще изпълнява специфични задачи и ще бъде атрактивно и полезно в определена сфера. Така, както са записани сегашните показатели, те се изпълняват, а оценките на ректорите са сравнително високи. Все пак е минала само 1 година от тези мерки. Кооперирането с чужди университети, с бизнеса изисква малко повече време и се надявам ректорите да се справят и с тези по-трудни задачи.
- По мнение на някои преподаватели минималните изисквания за заемане на академична длъжност са твърде ниска летва за едни направления и не отчитат особеностите на други направления. Трябва ли те да се прецизират, завишат?
- Всички изисквания бяха подготвени от представители на съответните научни общности чрез Съвета на ректорите. Затова тезата, че не отчитат особеностите, е напълно несъстоятелна. Например, в областта на природните науки беше изпратено писмо, съвместно от водещи учени от БАН и университетите, които поискаха минималните изисквания за тази област да бъдат увеличени. И те бяха увеличени в резултат на това искане. От другите научни области също могат да го направят, защото не е редно тези минимални изисквания да бъдат задавани изцяло административно.
- Защо кандидатите за академична длъжност избират сами журитата, които ще ги оценяват? Не смятате ли, че те следва да се избират на случаен принцип?
- Този въпрос беше обсъждан внимателно. Системата на случаен избор на жури също има сериозни недостатъци. В много области няма достатъчно специалисти, които могат задълбочено да рецензират конкретните трудове. Освен това невинаги наличните специалисти са обективни поради лични отношения или особености както в едната, така и в другата посока. Затова крайното решение беше да се използва комбинация от количествени минимални изисквания, които задават минимален стандарт на участие, и жури, което да оцени качеството на кандидатите. Има и други възможни решения, например привличане на чуждестранни рецензенти, което аз подкрепям, но това означава документите да бъдат на английски език. Или привличане на българи, които работят в чужбина.
По логиката на закона академичната автономия предполага, че висшето училище само решава как да провежда научните изследвания и преподаването, т.е. има право и на собствена кадрова политика. Ако оставим тази кадрова политика да зависи от външни фактори, спрямо които няма никакъв контрол, резултатът може да е катастрофален. Представете си, че се избере на случаен принцип жури от петима души, от които трима са от конкурентни университети. Какво гарантира, че те ще бъдат обективни и ще решат това, което е най-добро за висшето училище, което провежда конкурса?
- Смятате ли, че изборът на ректор от Общото събрание на един университет е най-удачен? Има ли по-добър?
- Лично аз бих предпочел ректорът да се избира от Академичния съвет. Смятам, че там популизмът би имал по-малко влияние. Това са по няколко човека от всеки факултет, подбрани, които носят доверието на техните общности. Оттам се предполага, че популистки ходове при избор на ректора биха имали много по-малко влияние, отколкото в Общото събрание. Но това предложение изисква сериозна дискусия и трябва да бъде взето само след обсъждане на всички аргументи за и против.
Алтернативно предложение е изборът да е от Настоятелството на висшето училище или от специално подбрана от Настоятелството комисия (англосаксонската система). Това обаче може да се случи само след като се подобрят значително изискванията в Закона за висшето образование за състава и функциите на настоятелствата. Иначе висшето училище може лесно да изпадне в политически или икономически зависимости.
Обръщам внимание, че и някои много развити страни използват избор чрез общи събрания, напр. Франция и Израел. Виждате, че няма общоприет модел и тук всяка промяна трябва да се направи много внимателно, отчитайки националните особености.
- В някои университети все още има преподаватели на пределна възраст, които нямат научни трудове и научна степен „доктор“, но са на постоянен щат. Защо? Как може МОН да съдейства за прекратяване на тези порочни практики?
- Ако това са преподаватели по помощни дисциплини - спорт, чужди езици, в това няма нищо лошо. Те са необходими и без висока научна квалификация. В експерименталните дисциплини имаме и лаборанти, за които няма нужда дори от висше образование. За основните и специализиращите дисциплини обаче трябват висококвалифицирани преподаватели и това се проверява при акредитацията и следакредитационния контрол на висшите училища. Така че, ако там има проблем, той трябва да се насочи към Националната агенция по оценяване и акредитация и към системите за атестация на висшите училища.
- Разговаряме за висше образование, но горещата зона в момента са училищата. Сблъскахте се с голяма съпротива за въвеждането на тестове в училищата. Сбъркахте ли някъде в подхода си?
- Всъщност всеки иска нещо различно и настоява, че е прав. Това е отражение на общите нагласи спрямо пандемията в обществото, подсилени от естествената чувствителност на родителите, когато става дума за техните деца. В такава ситуация МОН може да направи само едно и то е да предложи избор - или децата да влязат в училище след тестване, или да останат в обучение от дистанция. Това разделение на обществото не е предизвикано от МОН, а е средата, в която ние трябва да вземем решения, осигуряващи едновременно максимално присъствено обучение и безопасна среда за учениците и учителите. Как точно ще става тестването, ще стане ясно, след като Министерството на здравеопазването избере конкретния вид тест, който отговаря на експертните изисквания.
- Не трябваше ли тестовете да се въведат още на 15 септември? Защо отново нямаше предвидимост в мерките за училищата?
- В началото на учебната година епидемията все още беше под контрол с ниска обща заболяемост. Според данните на 17 септември карантинираните ученици бяха само 0,31% и се разболяваха по-малко от 100 деца дневно. Ето защо на 15 септември мерките, които налагаме сега, биха изглеждали ненужни и биха срещнали изключителен отпор от родители и учители. Тогава много от тях възразяваха дори срещу носенето на маски. Сега учениците под карантина и броят заболели деца са 5 пъти повече. А общата заболяемост, например в София, е над 1200 на 100 000 души с реална опасност местата в болниците да свършат, ако не пречупим вълната.
