"Необходимо е да се договорим дългосрочно като общество какво и как ще правим с ролята на държавата в икономиката, ако искаме да се превърнем в развита и богата държава. България трябва да продължи разумна и стриктна фискална политика (с допълнителния бонус от затворени кранчета за източване и разхищение), приличаща повече на холандската, а не на гръцката и италианската. Или на българската от 1995-1997 г."
Това пише в своя публикация във Фейсбук Никола Янков, предприемач, финансов експерт, бивш зам-.министър. В нея той обяснява защо е вредно и опасно държавата да се меси в икономиката и да се разпорежда с парите на данъкоплатците:
За връзката между размера на държавата в икономиката и корупцията
В Швеция и Дания процентът на преразпределение на БВП през държавни бюджетни програми е по-висок. Българската администрация – вкл. служби, регулатори и прокуратура – за разлика от датската или шведската обаче, е превзета и обезличена до степен, в която са възможни безобразни явни кражби на публични средства за милиарди левове без каквато и да е реакция.
Повече бюджетни програми по времето на ГЕРБ (а и доста преди това) не значеше повече публична инфраструктура, по-добри публични услуги и обща модернизация на обществото. Нито висок икономически растеж. Или помощ за бизнеса в кризисни периоди. Повече държавни разходи в България най-често значат повече кражби на публични средства от близки до властта кръгове в размери, които обикновеният човек отказва да приеме за истина. Тези милиарди не предизвикват икономически подем и не стигат до хиляди български фирми, които да запазят служителите си или да наемат нови хора на по-високи заплати. Те отиват в по-малко от сто души, които пълнят „чували с пари“ и ги изнасят зад граница. Понякога буквално.
Това не е социална политика и подкрепа за бизнеса. Това е просто корупция. Когато държавата управлява фирми с милиарди активи и бюджети, това не е бизнес. Това е фронт за невероятни кражби и безумно разхищение на публични пари. Няма смисъл да сочим за примери държави с 300-годишни традиции. Ние не сме като тях. И дори следващото правителство да е съставено от 12-те апостоли с Исус като премиер, всички с дипломи от Бръшляновата Лига, по-следващото вероятно няма да е.
Начинът да се намали бързо, значително и трайно корупцията в България, е да се намали бързо, значително и трайно отпечатъкът на държавата в икономиката. Което значи по-малко държавни разходни програми (където държавата е пряк или непряк възложител) и по-малко (близко до нула) държавни фирми. Иначе милиардите откраднати публични пари ще продължават да изкривяват средата ни.
България няма да стане по-лява или по-дясна, ако приватизираме фирми като НЕК, Булгаргаз, Български пощи и БДЖ. Или ако затворим фирми-касички като "Автомагистрали" и "Монтажи". Или ако построим нови 1000 км магистрали на концесия с частни капитали – като в „левите“ Италия и Франция. Но ще стане по-богата, по-малко корумпирана и по-модерна държава.
За „подпомагането на населението и бизнеса“
В условията на пазарна икономика и членство в ЕС страната ни няма как директно да подпомага фирмите с бюджетни пари, защото това е недопустима държавна помощ в отворения европейски пазар. Еднократни плащания към населението (като тези в Западна Европа и САЩ) в условията на кризи са възможни, но ние не сме в момента в такава ситуация.
Държавата може да вдигне единствено пенсиите с трансфери от бюджета, но на всички трябва да е ясно, че това ще стане за сметка на други разходи – за отбрана, образование или за опазване на околната среда, например. „Защита на населението от високите цени на стоки и услуги“ е абсурдна теза. България има задължение да либерализира цените във всички сектори за всички потребители. Това се казва функционираща пазарна икономика и е едно от изискванията за членство в ЕС. Заедно с върховенството на закона.
Ако има политическо решение да се подпомагат определени социални групи, това може да стане с конретни социални трансфери към тях - субсидии за потребление на ток до определен лимит или купони за храна например. Може да има конкретни програми за улесняване на достъпа до финансиране на малки и средни фирми: гаранционен фонд за заеми (вместо ББР), фонд за дялово съинвестиране с частни капитали (по аналог с програмата Jeremie на ЕС), развитие на капиталовия пазар и др.
Пряко или непряко субсидиране на стоки и услуги или ценови контрол – което пак значи някъде по веригата държавни субсидии, за да се покриват загубите на производителите, са абсурдни тези. А се чуват.
За икономическия растеж
Държавните разходи пречат на частните инвестиции. Това е известно като crowding-out ефект в икономиката - ако някой построи нещо, което е необходимо в една система или икономика, друг няма да го направи пак, защото обикновено няма нужда от още едно от същото нещо.
Също така, ако в едно стопанство има ограничен краен брой пари за харчене, те могат да се изхарчат или от данъкоплатците и частния сектор, или от държавата, която преди това ги е прибрала от същия този частен сектор като данъци. Така че колкото повече държава и държавни фирми има в една икономика, толкова по-малко частни инвестиции има там.
Освен това държавата обикновено не играе честно на пазара и е много трудно да се конкурираш с нея. Тя от една страна е регулатор, а от друга конкурент. Често прави социална политика чрез фирмите си, предоставяйки стоки или услуги на загуба – тоест прави дъмпинг, което е забранено в нормалната пазарна икономика. А когато държавните фирми натрупат големи загуби от този дъмпинг, ги "спасява".
Там, където има голяма държавна фирма, частните капитали бягат надалече. А без частни инвестиции (местни и чужди) няма конкуренция и развитие. Няма растеж и високи доходи. Ако искаме да догонваме другите държави в ЕС, трябва да имаме точно обратната политика – по-малко държава в икономиката, насърчаване на повече частни инвестиции и предприемачество. Чрез разумна данъчна политика, добри регулации, ефективна, компетентна и некорумпирана администрация и работеща съдебна система.
За доходите на населението
Доходите и заетостта са функция на икономическия растеж, а не на държавните разходи и участието на държавата в икономиката. В дългосрочен план най-динамично растящите и конкурентни държави са тези с най-либерални икономики и най-малко държава в икономиката. И те стават най-богатите. С най-ниски нива на корупция и най-ефективна администрация.
С държавни разходи не се стимулира икономически растеж. Може най-много да се загаси временно някой пожар или криза, но това трябва да е винаги краткосрочно или еднократно като мярка. А в България никога не се е мислило сериозно да се провежда антициклична фискална политика. Всичко винаги се е въртяло около това едни наши хора да откраднат едни пари.
Да, България си остава най-бедната държава в ЕС, но няма как да забогатеем, като си раздадем едни пари от нашия си държавен бюджет. Повечето хора не го разбират това, но трябва да им се обяснява внимателно и упорито, докато го разберат.
За модерната инфраструктура
Първо, България няма добра инфраструктура (поне спрямо другите държави в ЕС) и ако ще расте изпреварващо икономически, трябва бързо да изгради такава. Второ, държавата ни няма неограничени ресурси да инвестира в инфраструктура. Ако имаше, досега да го е направила. Има маастрихтски критерии за дефицит и дълг, които трябва да се спазват.
Отделна е темата дали всъщност сегашната българска държава може да осигури като възложител качествена модерна инфраструктура, кога и как ще стане това и с колко откраднати пари. Досега доказателствата са само в негативна посока. От тези две неща логически следва, че държавата трябва да осигури изграждането на необходимата й модерна инфраструктура от частни инвеститори. А това става с концесии.
Изграждането на модерна инфраструктура от частни инвеститори ще значи привличането на много милиарди евро чужди капитали в българската икономика. И ще предизвика истински подем и заетост в много сектори. И ще донесе повече приходи в бюджета. Това изобщо няма да е лесна задача и изисква изключително компетентен правителствен екип и администрация. Всъщност ще е огромен подвиг, ако успеем да го направим като държава. Това трябва да е приоритет, а не харченето на държавни пари за магистрали в стил ГЕРБ. Защото така накрая няма да имаме нито пари, нито магистрали. Да не говорим изобщо за качеството и сроковете на строителството.
Концесионирани магистрали не значи тол такси. Решението кой и как да плаща за ползването на магистралите е политическо. Може да се ползва модел на солидарно преразпределение през винетния пул, където всички си караме с винетките и нищо не се променя. Държавата плаща на концесионерите от винетния пул според отчетите от видеоконтрола на движението. А може да има комбиниран модел, където фирмите плащат на база реално ползване, а гражданите са само с винетки – въпрос на политическо решение. Така ще си изплащаме на частните инвеститори магистралите в следващите 30-50 години, без да взимаме публичен дълг, без да харчим пари през бюджета и да реализираме текущи дефицити, и без да има огромна корупция. И ще имаме магистрали. Вместо да говорим още 15 години как ще ги строим.
За европейската интеграция
Единственото нещо, за което България се споменава положително в ЕС, е добрата фискална позиция на страната. Ако издъним бюджетния дефицит и дълга, няма да има милост към нас. Всички така или иначе ни търсят кусурите да ни „отложат за неопределено време“ от влизане в Еврозоната. Изпълнението на маастрихтските критерии за дефицит и дълг трябва да е абсолютен национален приоритет. Сами ще се простреляме в крака, ако си скъсаме дипломата на фискален отличник, с която имаме основание да се гордеем. Интеграцията на България в ядрото на ЕС – което значи преди всичко Еврозона и Шенген – трябва да е основната цел пред България.
За човешките ресурси
Ако държавата спре да харчи за покриване на дупки в държавни фирми, за строящи се и никога недостроени магистрали и за ремонти на ремонтите, пари за социални програми ще има. Ако държавата приватизира основни свои корпоративни субекти и фирми-касички, ще се съберат и пари за Сребърния фонд и като цяло за фискалния резерв.
А ако започнем да изграждаме инфраструктура с частни капитали на концесия, това ще позволи средствата от ЕС и от националния бюджет да бъдат насочени към инвестиции в хората на България, а не в асфалт и бетон - в програми, които да са свързани с образование, здравеопазване, преориентиране към модерна икономика.
Ако вдигнем пенсиите, заплатите на държавните служителите, субсидиите на ТЕЦ Марица-Изток 2, възложим за N-ти път „на едни хора“ строителството на магистрала "Хемус" и раздадем еднократно едни пари на калпак, това няма да ни направи нито по-богати, нито по-ефективни, нито по-конкурентноспособни. Само по-бедни.
