В един следобед от нашето недавно от екрана на телевизора Ваня Войнова се вгледа в зрителя, помълча и отчетливо, сякаш диктуваше, изрече: „Щастието не е награда за доблестта, то е в самата доблест”. Може би я питаха за нейния девиз, за нейното верую. Отвърна без колебание. Тогава телевизията беше една, да не говорим, че и Ваня Войнова бе също една, по-единствена от нея нямаше друга. Така посланието бе адресирано към целокупната българска публика и вярвам, че бе от тази публика без проблем преглътнато и възприето.
Тази знаменита жена бе спортната икона на България в продължение на десетилетия. В спорта тя бе идеалът за майсторство и чест, след спорта – за граждански морал и добродетели. Говореше откровено, достоверно и страстно. Приемаше спокойно неудобни въпроси и отговорите й нерядко бяха също тъй неудобни. От висините на спорта тя бе прекрачила в нашия живот и не бе намерила за възможно да се промени.
Познавах я малко и мога да свидетелствам, че тя не бе такава само по телевизията. Бе преминала в журналистиката, а в тази професия като в никоя друга се придобива здравословна, удобна, но и двусмислена гъвкавост на речта. Но тя не я практикуваше и това си има обяснение: умните хора по-често казват истината, отколкото другите. Прямотата й беше важна съставка на нейния чар и се добавяше сполучливо и някак тържествено към обаянието й на легенда, способна да изговаря думи, пред които други предпочитаха да мънкат или да шикалкавят.
„Щастието не е награда за доблестта, то е в самата доблест” – звучи все така твърдо, заповедно звучи в съзнанието ми вече четвърт век след смъртта й. Но то е запазено непокътнато и четири века след смъртта на своя действителен автор. Защото в онзи следобед Ваня бе цитирала Спиноза: Beatitudo nоn est virtutis praemium, sed ipsa virtus. И макар още тогава да разпознах сентенцията, до днес продължавам да я чувам от нея. Струва ми се, че тъй би останал в паметта ми и всеки, който би се осмелил да спомене доблестта в наши дни.
Има такива думи, които сякаш са записани със симпатично мастило в речника на българския език. Не са заличени съвсем и завинаги, но са невидими за множеството, откриваме ги в книгата на живота само в по-специални случаи и времена. Повечето симпатични мастила се появяват само при нагряване – върху жарава, върху пламък. Може би затова слова като доблест, вярност, преданост, дълг, чест избледняват върху страниците на годините и възкръсват главно в бран и изпитни. Никоя власт не насърчава разпространението им в делника – неудобни са тези думи в съзнанието на поданиците, какво ти неудобни, направо опасни и враждебни. Съдържат мъжество и несъгласие. Но изговорени, или дори само помислени, те отекват в душите на гражданството сладостно и съдбовно. Помнят се, аз съм свидетел. Особено когато са знак не само за изпитания и жертви, а и знак за... щастие.
Подобен поглед откривам и при друг герой на моята памет, стария воин и мъдър писател Георги Ст. Георгиев. В своето знаменито есе „Слово за дълга” той пише:
„Щастието е в самите нас. То е в изпълнението на дълга. Дългът е предимство, дългът е превъзходство, дългът е победа. А при изпълнението му и слабият, и скромният, и неграмотният могат да се проявят, отличат.
Всеки може да се стреми. И всеки може да сполучи. За този всеки няма пречка, преграда. При сполука има и награда - съзнанието, че е изпълнил дълга си...”
Познавах автора на тези редове вече като старец, захвърлен от живота в далечен квартал, зиморничав и недохранен, но горд, непреклонен, някак тържествен в слабостта си. Бе изпълнил блестящо дълга си на фронта и в литературата (притежаваше всичките степени на офицерския кръст за храброст, а книгата му „Един от първа дивизия” бе имала пет издания за седем години) и, според собствената му „рецепта”, бе един щастлив човек.
Самото му есе „Слово за дълга” бе още един изпълнен дълг – размишленията му за дълга в години, когато самата тема бе неглижирана, премълчавана и избутвана, бяха жизнено важни за тогавашното общество и поради това – нехаресвани. Самият факт, че преди Десети ноември този текст не бе обнародван никъде, казва повече от всичко. В него старият воин бе написал и най-опасното -”Дългът е човекът.”
Това наистина бе рецепта за щастие, но такива достъпни рецепти при никоя власт не са разрешени. Властта иска да държи щастието и да го раздава във вид на коледни или прочее надбавки. Или в какъвто друг вид тя сама реши. А когато властта не харесва нещо, тя го избутва от пейзажа. Или от речника – ако е дума.
И значи: трябва да се борим за думите си. С ясното съзнание, че без тези думи в обращение не можем да извършим никакъв подвиг, скок или крачка дори, никакъв най-обикновен напредък не можем да постигнем, нито изход от тресавището на безидейност и примирение, в което се лутаме. Думи като тези, които сме разгубили и разпилели, ще са все по-нужни на самата ни съдба, ако ще продължим да търсим щастието. Трябва да ги възстановим в живота си. Дори - черно на бяло. Дори – по телевизията. Докато още могат да се употребяват без превод...
