Съвсем ще престанем да уважаваме политиците си, а това ще ни докара до дефицит на добри управници. Умните хора просто ще престанат да се стремят към политическа кариера. Такова общо мнение, къде по-обтекаемо, къде по-синтезирано, може да се чуе покрай "Апартаментгейт" през последните дни.
Има ли наистина такава опасност? Има
Само че нея я имаше и досега. Кой от нас не познава десетки умни и стойностни хора, които за нищо на света не желаят да се занимават с политика? И обратното - кой не познава други десетки амбициозни, но посредствени и нещо повече - непочтени типове и типеси, които се тикат в партийните тела като сукалчета в дебелата си свинемайка - все ще стигнат до млекцето при повече хъс и бързина. А после - и квадратура, и тераси, и командировъчни, и - пей, сърце...
Политическите елити не се ползват с високо доверие в доста страни. Но има съществени разлики. От разни проучвания, достъпни в мрежата, научаваме, че в Румъния, България, Италия например доверието в политиците е около 10%, а в такива като Холандия - значително повече. Отличник е Швеция, където на политиците вярват почти 40% от населението.
Това са разлики, върху които следва да се замислим
В Средна Азия има един интересен обичай, по-скоро ритуал, когато ти е дошъл внезапно гост. Слагаш на масата разни неща - чай, пилаф (плов) или каквото бог дал, и каниш госта да се угощава. Гостът благодари и отказва. Ти го каниш след някоя минута втори път. Гостът пак отказва любезно. Следва трета покана - малко по-късно. Гостът благодари и приема. Смята се, че да се нахвърлиш веднага е невъзпитано. А да не приемеш от третия път пък е обидно за домакина. Това е ритуал, а ритуалите, както знаем, правят живота на хората по-уютен и създават чувство за общност.
У нас се получава така, че на властта от първия път като на хубава гозба се нахвърлят без покана тъкмо тези, които са далеко от идеала. Те не чакат кандърдисване. Невинаги успяват, слава богу, защото
поради непригодност заплашват и шефовете си,
но най-чевръстите и напористите все пак се дореждат до заветните места. С това далеч не искам да кажа, че трябва да влизат във властта тези, които не го искат. Както спомена веднъж известен наш социолог, то за властта, както и за секса, се иска любов към делото. Иначе не се получава. Поелият на път към високи управленски постове трябва да си обича занятието, при това страстно. То иска много сила, издръжливост и понякога се отплаща с почит и централно място в светлината на прожекторите, а нерядко - с влошено здраве и невинаги заслужена неприязън.
Ала основното, което прави разликата между нашето недоверие към политиците и примерно - по-високото доверие към тях в Швеция, не е фактът, че нашите са крадливи, а техните - по-честни. Тези неща са само функция на манталитетни особености, натрупани през вековете.
Сега ще се върна към Азия, която споменах неслучайно по-горе. Ние сме в Европа, но сме били за дълги или по-кратки периоди в сферата на такива модели на властта, които се характеризират с нейния изключително слаб контрол от долу нагоре, с всеобхватност и често - с произвол. Бейският модел на властта означава преданост към султана и патриархална снизходителност към низшестоящите, когато си на кеф. Както и сурови наказания за тях, когато беят се гневи. Защото не законът, а беят е върховната норма. Беят е законът. Този стереотип за употреба на властта, макар доста рафиниран днес, е жив в съзнанието на много наши политици. Бедата е, че той живее в широки части от населението и невинаги в най-необразованите такива. Тоест избираме си вождове, които съответстват на тяхната, но често и на нашата представа за справедлив, всемогъщ бей. Той разпределя, той потупва по рамото заслужилите и си подава ръката за целувка, той наказва непослушните, той възстановява пътища, къщи след свлачище, потъпкана справедливост. Тези десетина процента доверие към политиците у нас са и десетина процента към нас - на тяхно място, ако се замисли човек.
Подобна система на мислене и управление е променима. И изобщо не смятам, че ще имаме дефицит на мераклии за властта след "Апартаментгейт", нито пък на кадърни такива. Беят впрочем
също не означава априори некадърност,
означава само ориентализъм. Тогава защо да променяме системата, ще каже някой, тя може би ни е присъща? И за нас - ефективна?
Защото, когато управникът е закон, то винаги води до стремеж за свръхконцентрация на власт. Това е установено. Рано или късно беят, дори да е добър, се сменя. И идва примерно лош и некадърен бей. Обаче концентрацията остава. И ибрикчиите наоколо са само щастливи от това.
Та тази система на мислене и управление е променима. Тя и трябва да бъде променена. За всичко това обаче не е достатъчно политиците да декларират демократичност или отвън да ни побутват към имитации на добре пакетирани управленски конструкции в стил "Кристо". Трябва да се иззема контрол отдолу - парче по парче, троха по троха. И един ден управленците ни могат да ни станат симпатични не само защото "дават" - концесия или ръка за целувка, а просто защото са прилични хора.
