През последните два месеца забелязвам, че българският народ живее в ново психологическо състояние.
Мой приятел от години е ангажиран със спасението на една градска градинка. Криво-ляво попречи временно на багерите. Тия дни засипа с всевъзможни писма министерствата, мъчейки се да намери крайно решение на проблема. Питах го луд ли е да си въобразява, че министри ще се занимават с една градска градинка. „Нищо, нека ги видим тия новите! Може пък да се заемат”, отвърна ми той.
Друг един мой познат е тръгнал да спасява болница. Тя е изоставена почти десетилетие. Питах го наскоро има ли светлина в тунела.
„Да видим служебното правителство
ще стори ли нещо!...”, каза ми той.
Колегата Ясен Бориславов написа в „Сега” трогателна статия за мъките на инвалидите при освидетелстването в ТЕЛК. Тя бе и сподавен апел: „Уважаеми г-н министър, скъпи д-р Кацаров, като на брат ви се моля. Спрете това издевателство над мен и други като мен”.
Четвърти мой познат от години засипва всички възможни институции със сигнали за незаконно строителство – в гори, на поляни, край брега... Безрезултатно. От няколко седмици е утроил усилията, праща и стари писма наново. Питам го защо си мисли, че този път ще има реакция. „Ами, знае ли човек... Да видим. Все си мисля, че може да реагират”, отвърна.
Пети видя един стар управленски кадър на нова висока позиция. И много му се зарадва на обещанията. „Защо, бе, ти досега нали не му вярваше? Защо вече му вярваш?”, изненадах се. „Може пък този път да е различно”, каза и той.
Внимателно поразпитах всеки от тях. Струва ми се, че не хранят някаква конкретна надежда. Не се убедени, че новите управници са по-различни от предишните. Но отчаяно им се иска да е така. Опитват.
Мисля си, че в обществен план живеем точно в такъв период – не на надежда; а на отчаяното й търсене. Ако през първата половина от дългото си управление ГЕРБ разчиташе на инерцията от отрицанието на тройната коалиция, то втората се схваща от българите като
застой, убил нормалността
И понеже опитът е горчив, българите не се хвърлят с ентусиазъм към новото. Но човекът престава да е човек без оптимизъм – и отчаяно си търси поводи да се надява, че това новото, тоест нормалността, я има.
Мисля, че и растящото доверие към „Има такъв народ” е с точно такова обяснение. Кой знае какви илюзии спрямо Трифонов и компания няма. Но ако приемем, че те са непременно същите като предишните, животът - в обществен план, просто губи смисъл. Има и градация, за съжаление отрицателна. Преди 20 години при НДСВ имаше ентусиазъм – за бъдещето. После Борисов също бе възкачен с ентусиазъм – да се разправи с миналото. Сега няма ентусиазъм. Има удавници, които търсят сламка. Надеждата, че все пак тя съществува, е доминиращото състояние при възприемането на процесите в момента.
Точно така живеем след ГЕРБ – гледаме небето и търсим бялата лястовица.
