„Тих, позорен предразсъдък обви като паяжина не една лира: „Каквото и да напишеш, нищо няма да промениш.” Беше подло – защото не беше вярно. И подло – защото бе удобно. Но от нашите души бе изчезнало съзнанието за участие в света и във вечността, прогонено бе самочувствието, че всеки помага във всеобщата промяна, задвижена от милиардите думи на човечеството. Животът на българския народ отново се бе оказал частен случай във Вселената и тъй можа да се прояви зловещата и извратена теория за безсмислието на творчеството пред действителността. Справедливо ще е да припомним, че до този връх цензурата достигна с усърдието на цялото общество, на всички негови институции, създадени да го бранят от промяна, на номенклатурата, на организациите и ведомствата, на производителите на материални и художествени видимости, на причинителите на духовни тромбози, на специалистите по укротяване на епизодичното му сърцебиене...
...Това, разбира се, не беше вярно и всеки, който го пренебрегна, даде своя дял, т.е. текст за промяна. Но като си представим размерите на тази заблуда, която имаше звук и цвят на безапелационен реализъм, не трябва да забравяме, че и животът често е една лъжа, която по неволя ни служи за действителност. И точно тази лъжа-действителост неутрализираше художествените идеи, пресрещаше ги по пътя към перото, обезсърчаваше ги и ги разсейваше. Само като ни напомняше, че нищо няма да променим.”
Това са редове от нервираното ми съчинение „Към портрета на г-жа Ц.”,
отпечатано в самото начало на прехода в загадъчния и много популярен тогава вестник „1000 дни”. Г-жа Ц. трябваше да е цензурата в годините на социализма, каквато официална институция тогава всъщност нямаше, а цензура наричахме съвкупността от параноя, предпазливости и своеволия в печата, която управляващата върхушка понякога стоварваше върху журналистиката, литературата и изкуствата. Правеше го повече инцидентно, като в паузите на подобни изблици разчиташе на автоцензурата и рефлекса за оцеляване не толкова на авторите, колкото на главните редактори и другите началства. Повечето от тях имаха нещо като вграден предпазен механизъм и той въздействаше безпогрешно: стесняваше и надробяваше всяко по-скандално хрумване, укротяваше гнева и патоса на несъгласие, смиряваше всеки протест или изобличение. Властта дотолкова бе свикнала да разчита на тези автоцензурни импланти, че бе станала учудващо безгрижна и конфузно се оставяше да бъде изненадвана от творци, на които бяха пропуснали да присадят такива устройства или пък организмът ги беше отхвърлил. Веднъж споменах нещо такова на Йордан Радичков, той много се смя и понечи да си го запише, но и двамата не носехме химикалки, та рече, че ще го запише вкъщи. И доразви образа: „Имунитетът – каза, – имунитетът е онова, което отхвърля присаденото в човека.” Та искам да кажа, че
имаше и тогава хора с имунитет. Дори срещу цензурата.
Сега, като прегледах онзи опус за портрета на г-жа Ц., изненадах се колко съм бил гневен, разлютен направо, заради безбройните нейни поразии в полето на българската духовност. Удивих се, защото към нея съм бил винаги равнодушен, необяснимо хладнокръвен и пренебрежителен, макар че с цензурата аз се надлъгвах през повечето време на творческия си път и резултатът обикновено бе в моя полза. Смятах, смятам и днес, че цензурата бива победена винаги, когато нежеланият текст бива отпечатан. А това, че после може да има последствия – това вече не е цензура, а отмъщение. Разчистване на сметки и след дъжд качулка. Него авторът си го изстрадва, това е в неговата карма, но винаги е съпроводено с удовлетворение, а и, защо да крием, с някакво чувство за превъзходство.
И затова към г-жа Ц. се отнасях с пренебрежение, както се отнасях с пренебрежение към легиона от треперковци, на които тя внушаваше позорно страхопочитание и те не смееха да напишат нещо свястно, защото предварително бяха уверени, че „няма да (им) го отпечатат”. Намирах това за невежествено и нечестно оправдание, тъй като всеки свестен текст може да бъде проврян в общественото пространство, винаги ще се намери процеп към света на читателя, та ако ще дори от Отвъдното, ако ще след век. Големият успех на Госпожата бе всъщност вкарването на това „няма да го отпечатат” в творческата програма на съвременните автори. Никой не можеше да го опровергае: което не е написано, не може да се отпечати. И, разбира се,
апотеозът на нейната победа: и да го напишеш, нищо няма да промени.
Когато съм съчинявал този отдавнашен текст, вероятно съм искал да оставя следа за г-жа Ц. в пространството на българското слово, разказвал съм и някои странни случаи на Ц. и най-вече: как това се случва в страна, в която цензурата официално не съществува. Беше в годините, когато веднага и без колебание повярвахме в свободата на словото и за кратко й се насладихме. Не си представяхме, че тези времена ще отминат със скорост, превъзхождаща скоростта, с която дойдоха. Новата власт (при всичките й преобличания) не се стесняваше да се отървава от автори, а и от цели издания. Приложи икономическа репресия вместо политическата, освен това дирижираше щедростта на рекламодателите и въведе свои черни списъци – обикнатите помагала на режима от миналото.
Познатото „няма да ми го отпечатат” се върна с още по-голяма сила – неотпечатването днес се гарантира от собствениците, не от някакви призрачни инстанции на властта. Има само едно неудобство в този посивял от подчинение пейзаж: не всички са подвластни на тази двусмислена и помитаща цензура, има вече медии, които устояват на безсрамната репресия на властта, те използват последната привилегия на демокрацията: да изстрадваме, за да отстояваме. Има и пера, които не вярват, че „нищо няма да променят”. Или дори не знаят. Благодарение на тях ние все още не сме паднали под № 111 в класацията за свободата на словото*.
В нумерологията на градските поверия число с еднакви цифри се смята за щастливо.
Щастието под № 111 е едно незаслужено щастие.
Писахме честно – предишни и сегашни поколения, за да ни заврат сега дълбоко под морското равнище. Разбира се, перото е лично. Няма колективно перо. И в този занаят всеки сам си е равнище. Позор или слава – всеки сам ги заработва и сам ги ползва. Но щетата и неправдата са за обществото – словото не е оръжие на журналистите, а на народа. Мисля, че нямаше и да я ограбват, тази свобода, ако беше наша, а не негова.
Неотдавна мина някакъв ден на свободата на словото. Измислен ден. Тая свобода тук отбелязваме на самия ден на българското слово. Свободата на словото е инструмент на българската свобода. И се отбранява като нея. В неделя е този ден, 24 май 2020 г. Да не го пропуснем, уважаеми автори и читатели!
___________________
*Мисля в близко време да ви представя една любопитна смес. Ще събера различни случки с цензурата при социализма и при демокрацията. После ще ги разбъркам („джуркам” е днес официалният глагол) и тази джурканица ще предложа на вашето внимание: да познаете кой епизод от кое време е. Да видим как ще се справите...
