Каквото се очакваше, това и се случи. Над 3 години Бойко Борисов и неговото правителство убеждаваха българската общественост, че с подписването на договора за добросъседство през 2017 г. е сложен край на конфронтацията със Северна Македония. Историците и езиковедите ще изгладят споровете помежду си, а политиците ще действат за материалния просперитет на своите народи – такава оптимистична картина рисуваше тогава Борисов. Неспирните дрязги със Скопие през последните месеци обаче показаха недвусмислено, че това е пълна заблуда.
Признаците, че нещата не вървят, се забелязваха още миналата година. В края на 2019-а смесената комисия, в която учени и дипломати от двета страни трябваше да разрешат спорните въпроси в областта на историята, спря да се събира. Назначените от Скопие членове на комисията изведнъж решиха, че първо трябва да минат предсрочните избори в тяхната страна през 2020 г. и едва тогава (евентуално) да се върнат към задачата си. Това съвсем явно демонстрира, че именно политическата конюнктура ще продължи да диктува дейността на комисията (или липсата на такава) – въпреки че политиците в София и Скопие се кълняха да оставят историята на професионалистите.
Пък и членовете на комисията не показаха особена склонност към компромиси.
Националистическата историография, която доминира научните общности и на двете страни, не им го позволява. Нагласите на общественото мнение също съвсем не предразполагат към отстъпки – българомразството доминира публичното пространство в Северна Македония, а у нас едно скорошно социологическо изследване показа, че 80 процента от българите смятат за манипулация твърдението, че е имало македонска нация и език преди югославския комунистически режим. Накратко, в България казват: признайте, че сте били българи преди, а от Северна Македония отговарят: не, каквото сме сега, такова сме били винаги. И никой не отстъпва и на йота.
Тези спорове вероятно биха си продължили до веки веков и на никой нямаше да му пука,
ако не беше геополитическото измерение на ситуацията.
Прз март 2020 г. Северна Македония стана официално член на НАТО. Следващата стъпка е да започнат преговори и с Европейския съюз. В Брюксел и големите европейски столици нито разбират, нито се вълнуват особено от спора между София и Скопие. Интересува ги единствено да приключат общо-взето с евроатлантическата интеграция на Западните Балкани, за да остане Кремъл без позиции на полуострова (ако се изключи самотният проруски бастион, какъвто е Сърбия). В тази посока особено усилено работи Германия – неслучайно именно немската дипломация инициира през 2014 г. (годината на откъсването на Украйна от руската сфера на влияние) т.нар. Берлински процес за сътрудничество със страните от Западните Балкани – инициатива, която цели да поддържа активността по разширяването на ЕС. Точно през 2020 г. България и Северна Македония председателстваха заедно инициативата.
Именно специалното внимание, което немският канцлер Ангела Меркел отделя на интеграцията на региона, дава предимство на Скопие и утежнява работата на българските дипломати. В Северна Македония смятат, че могат да се държат агресивно и предизвикателно, защото чувстват, че Германия би натиснала България за бързо решение в името на своите геополитически интереси (вицепремиерът Каракачанов обяви открито, че Берлин оказва такъв натиск). А Борисов и партията му ГЕРБ винаги са държали на близостта си с немските управляващи. Затова, от една страна, не им се иска да разочароват германските си съюзници, като се противопоставят на плановете им за разширяването на ЕС. Това пролича и от разговора на Борисов с Меркел на 3 ноември, когато той й благодари за личния ангажимент и изрази надежда, че „с помощта на Германия, особено по време на нейното председателство на Съвета на ЕС, ще бъдат постигнати верни и правилни решения по темата.” От друга страна, българските управляващи трябва да удовлетворят и родната общественост, която (с основание) е враждебно настроена към бързо и компромисно разрешаване на споровете със Скопие, защото смята, че това е в ущърб на националните ни интереси.
В Скопие вярват, че София ще поддаде на външния натиск, и затова са решили да изоставят двустранната комисия и
да пренесат целия разговор на терена на международната дипломация.
Засега обаче не им се получава. Макар че са готови да признаят македонската нация и език като съвременна реалност, родните дипломати настояват Скопие да се съгласи с българския си исторически произход – нещо, което от другата страна на границата категорично отказват.
Всъщност дори и да иска да отстъпи, правителството на Борисов вече едва ли ще може да го направи. Темата буквално завзе българската вътрешна политика. Президентът Радев директно предупреди управляващите, че им остава един изход: „отлагане на преговорите докато не се сключи ясно обвързващо двустранно споразумение между България и Република Северна Македония за изчистване на всички двустранни въпроси“. И съобщи, че е потърсил своя германски колега Франк-Валтер Щайнмайер, за да му каже, че страната ни очаква „ясни правно обвързващи гаранции за единството на българската нация и културно-историческото ни наследство”. Вицепремиерът Каракачанов направо обяви, че не може да дадем подкрепа на Скопие за преговори с ЕС „без ясно признание от страна на Скопие на българските корени на съвременния македонски език и история след 1944 г.” Намеси се и опозицията – лидерът на БСП Корнелия Нинова призова да не се отстъпва от договора за добросъседство, който Северна Македония отказва да изпълнява. Обади се даже и Слави Трифонов, на когото социолозите отреждат силна роля в следващия парламент – за да заплаши Скопие, че „ако не се съобрази със своите исторически български корени, ще съществува извън Европейския съюз”.
През 2017 г. Борисов говореше така: „Аз имам принцип: историята да я оставим на историците – те да спорят, те да се доказват кое е първо, кое е второ. За нас е важно между София и Скопие, Скопие и Благоевград, защото магистрала „Струма” дава големи възможности, да има магистрала, да има жп линия и това да кръстоса Балканите във всички посоки. Това гарантира бизнеса, това гарантира туризма, това гарантира високи доходи, това гарантира движението на хора.” Три години по-късно се оказва, че историята не може да се остави на историците – отчасти защото самите историци не могат да се отърват от предразсъдъците си, отчасти защото политиците и обществото не им позволяват да се заемат с историята. Опитът на Борисов да им прехвърли десетилетната тежест на спора със Скопие се провали. Сега, колкото и да не му се иска, трябва да върне всичко там, където започна – на политическата арена.
