Световният ден на театъра, връчването на наградите "Икар" на Съюза на артистите и слънчевата прогноза за времето на 27 март са все поводи за един хубав празник. А парадоксалното чувство след края на всяко празненство – едновременно на пустота и радост, ще остави трайното усещане за едновременно присъствие и отсъствие на нещо значимо. Както всяка година, театралното съсловие и всички негови гилдии ще връчат наградите си за постижения в съответните категории. Те отразяват не просто най-заслужилите сред актьори, режисьори, сценографи, кукленици, а бележат посоките на промяна, неувереност, застой или пробив.
Театралната 2021 г. започна като пряка наследница на 2020 г. и с хубавото, и с лошото, и с равното усещане за липса на голямо театрално събитие или име, с което да я запомним. През март 2020-а изведнъж сценичните изкуства попаднаха в тъмния и празен салон на неизвестното и с бавни стъпки започнаха да правят опити за излизане от ситуацията. С плахи, но плавни ходове, веднага след отпадането на част от мерките, театрите в цялата страна се опитваха да върнат малка част от публиката си в рамките на допустимото от пандемичните регламенти. В тази връзка е редно да си припомним друга съществена подробност – през цялото време секторът успяваше да получи гаранции за финансовото си съществуване, въпреки че именно сценичните, музикалните и аудиовизуалните изкуства бяха най-засегнати от пандемията и изгубиха най-много публика. (Онлайн прожекциите, в повечето случаи безплатни, бяха техният отговор на затворените зали.) Освен че заплатите на щатните театрали течаха и през месеците, когато не играеха, допълнително през антиковидните мерки от Национален фонд „Култура” бяха раздадени финансови грантове за индивидуални творци и частни компании в общ размер от над 20 милиона лева. И така, 2021-а трябваше да се върне доверието в гледането на живо. Дали това се случи и как, е въпрос с отворен отговор. Да се надяваме, че събитията през 2022-ра тепърва предстоят.
Събитията, които си струват
Ако загледаме всяка една от сцените в софийския и извънстоличен афиш, ще открием не една и две важни за отбелязване премиери, която тазгодишната селекционна комисия на "Икар" 2022 отчете като постижения. Като начало един интересен дебют по пиесата на Марк Рейвънхил от 1996 година – Shopping and Fucking - картина на 90-те, много по-далечна за нас днес откогато и да било. Димитър Илиев получи номинация за дебют с режисьорската си интерпретация в новото пространство за театър, част от някогашния клуб "Ялта" – сега наречен Yalta Art Room. Младият актьор Георги А. Богданов, изпълнител на една от ролите в Shopping and Fucking, също е номиниран за дебют.
Сред имената на младите режисьори, които тепърва ще наблюдаваме, са и Ана Батева, Елица Йовчева, Дина Маркова, Ростислав Георгиев, Ева Данаилова и Боян Крачолов. Високите очаквания към новите имена идват след един особен период на тишина в репертоарните театри, особено в София. Тишината на традиционния репертоар, на непровокираната публика, на играта на сигурност. Вероятно играта на сигурност в несигурни времена е принципна позиция, но е важно да се отбележат и онези опити да включат нови играчи на сцената, дори и да са несигурни и на парче.
Нуждата от свежа кръв и нови лица в театъра не отменя нуждата да гледаме и цялостно изградени спектакли, в които драматургията, актьорската игра и сценографията са балансирани и подчинени на оригинална режисьорска концепция. Такива безспорно са и постановката на Николай Поляков „Майсторът и Маргарита” в Младежкия театър „Николай Бинев”, и „Укротяване на опърничавата” на Стайко Мурджев в Пловдивския театър, и „Сирано дьо Бержерак” на Стоян Радев в Театър Българска армия.
Най-доброто от актьорския театър
От няколко години тенденциите в съвременния български театър са обвързани с безспорни актьорски спектакли, които разчитат на силната енергия на актьора, сам на сцената. Тази година си струва да отбележим „Ива е онлайн” на актрисата Ива Тодорова, която е и основният драматургичен двигател на своите проекти като „Приятно ми е, Ива”, и, разбира се, „Една българка” – спектакъл на Снежина Петрова. За разлика от интимния, личен прочит на живота, вселената и пандемичната самота на Ива Тодорова в „Една българка” сериозен екип се заема да разгадае какво се крие зад класическия литературен бетонен блок, и не просто да го разгадае, а ако може - и да го разбие. Зад „Една българка“ застават екип от експерти в образователния модул на моноспектакъла - проф. Албена Хранова, проф. Миглена Николчина, Николета Пътова, проф. Виолета Дечева, проф. Веселин Методиев, д-р Георги Гочев, проф. Пламен Бочков, д-р Азиз Таш и д-р Румен Петров. А Снежина Петрова влиза в ролята на учителка по литература, за да представи своята артистична версия за един вълнуващ урок по разказа на Вазов. Стогодишнината от смъртта на Патриарха през 2021 г. е повод за преоценка на неговото влияние върху най-младите читатели.
Плюс и минус
Оглеждането на най-интересното от настоящия и изминалия театрален сезон е концентрирано около театрални спектакли и актьорски постижения. Но има няколко важни събития, които не могат да бъдат свързани нито с репертоара, нито с професионалните постижения. Първото е международната суперпродукция „Бурята” на най-голямото име в световната режисура Робърт Уилсън. Планираната премиера в края на 2021-ва достави временното усещане за София като европейска театрална столица, с капацитет да осъществи преноса и адаптацията на подобен проект. Защо „Бурята” не може да бъде сравнена с нищо, което се случва по театралните сцени у нас – това е спектакъл с напълно несравним финансов и технически ресурс. Отделно е контекстът на неговото създаване и адаптация за сцената на националния ни театър и българските актьори в продукцията. Тук е мястото да се споменат както изключителният светлинен дизайн, звук, картина, композиция на сцената, така и актьорската игра на Веселин Мезеклиев като Просперо и дебютантката Жаклин Даскалова като Миранда.
Друго съществено събитие от дневника 2021 година е откриването на новото пространство за съвременни изпълнителски изкуства "Топлоцентрала". Заявката на Столична община като принципал на пространството и мениджърския екип в лицето на режисьора Веселин Димов е тази сцена да е място за алтернативни сценични форми, гостувания на международни компании, резиденции на артисти от всички сфери на пърформанса, танца и сценичните жанрове. И докато "Топлоцентрала" е събитие с положителен знак, то трудното задържане във видимия спектър на особено важна софийска сцена – Театър Азарян в НДК, е антисъбитието в навечерието на "Икар" 2022. Изцяло в ръцете на ръководството на НДК и Министерството на културата е решението дали този изключителен софийски салон ще затвори и ще останат само спомени от най-добрите театрални проекти за последните пет години, или той ще продължи да живее и да се развива.
Защо ни липсва художествено постижение
Мислейки защо ни липсва голямото културно събитие в сценичните изкуства, зачетох мащабното изследване „Проектният театър в България след 1989” на Илко Ганев. Част от отговорите може би се съдържат в проучванията на културните политики. Изводите, които можем да направим от промените, провеждани от Министерството на културата по отношение на театрите и театралните проекти, са, че липсват опити за поощряване на художествено качество, няма желание за надграждане, развитие, обогатяване на театралния репертоар, изостава догонването на добрите примери в европейския контекст. В своята публикация по темата „Финансирането на сценичните изкуства през второто десетилетие на 21. век и качеството на художествения продукт“ театроведът Румяна Николова допълва: „През всички години прави впечатление тоталното отсъствие на експертна оценка и критическа рефлексия като компонент, отразяващ се на субсидията на театъра. Извеждането на прихода като базов компонент за формиране на финансовия ресурс на театъра обезсмисля до голяма степен допълнителните компоненти. Например участие във фестивали носи на театъра 4000 лева за получена награда и 2000 лева за участие в селекция. Най-елементарна сметка (приход от един добре продаден спектакъл, умножен по сумата, която стандартът разписва за конкретния театър) демонстрира фактът, че театрите имат интерес от пълен салон на тяхна сцена, а не от участие във фестивали. Същото се отнася дори за участие във фестивали извън страната. Сумата, която би донесло подобно участие на театъра, е 5000 лева, а един касов хит на голяма сцена е много повече.“
В статията се коментира още стремежът на театрите да произвеждат крайно комерсиални продукции, целящи да пълнят залите чрез средствата на „своеобразен флирт с публиката чрез текстове и актьори звезди, произведени като такива от телевизионния екран“. Всички тези аргументи в голяма степен обясняват отсъствието на българския театър на световната или дори на европейската културна карта.
