- “Мисия Туран“ измина дълъг път. Първо е планирана като продължение на „Мисия Лондон“, разработвана е и като киносценарий, а накрая се появи в книжарниците като нещо съвсем друго. Разкажете малко повече за генезиса на историята.
- Историята следваше своя път, казано накратко. Той не е нито прав, нито гладък, минава през различни обрати, случвало се е да ме отведе и в погрешна посока, да изчезне или да ме върне в изходна позиция - писането е лабиринт от възможности и избори, които писателят постоянно прави, за да премине на следващото ниво. Като че ли най-важното е да не се отказваш, а най-лошото е да избереш лесния път. В изкуството няма лесен път. Развитието на една история е сложно уравнение с много неизвестни. Между драматургията и белетристиката има съществени различия, но, от друга страна, те се допълват взаимно. Драматургията е важна за развитието на характерите и тяхната психология. Докато прозата придава плътност и пластичност на разказа, която при драматургията се постига с други средства. Преминаването на историята през различни форми на езика и жанрове неизбежно я обогатява.
- Също както в „Мисия Лондон“, и тук не се свените да осмивате под измислени имена „напълно случайни“ прилики с действителни лица и събития от нашия обществен и политически живот. Създава ли Ви това понякога проблеми? Или прототипите не четат?
- Аз отдавна съм приел риска, че това, което пиша, няма да се хареса на всички. Това въобще не е целта на изкуството. Няма нищо по-подозрително от това всички да харесват нещо. За мен дебатът е за предпочитане пред хвалбите, колкото и приятно да галят ухото. Но у нас рядко възникват дискусии по същество, които да се водят открито, с аргументи и контрааргументи, обикновено гледат да ти ударят секирата в тъмното. И това, разбира се, съм го изпитвал. Боя се, че литературната реалност се възприема все по-буквално – не само у нас, но и по света, което е драстично отстъпление от духа на модерната епоха. Постоянно има разни обидени. Един повсеместен стремеж към цензура, последван от автоцензура. Изкуството на самоиронията става все по-рядко. Но затова пък все по-ценно!
- Много ме зарадва насловът „Восток – дело тонкое“ - с тази фраза и аз обичам да обобщавам разни прояви на ориенталската душевност. Как бихте я обяснили на младите читатели, които не са гледали „Бялото слънце на пустинята“ и знаят повече за Запада, отколкото за Изтока?
- Няма как да знаеш нещо повече за т.нар. Запад, без да знаеш нищо за Изтока. Това са доста условни понятия всъщност, които изграждат една по-глобална картина на обща свързаност. Ние сме дълбоко свързани с Ориента и нашето разбиране за Запада следва да отчита този уникален исторически опит. Към него следва да добавим и специфичния опит от социализма, който също не се преподава адекватно, а е сведен само до черно-бели клишета. Ако зависеше от мен, бих включил непременно култови произведения от тази епоха като „Бялото слънце на пустинята“, „Златния телец“, „Дванайсетте стола“ в учебните програми. Липсата на интригуващ, нюансиран и разкрепостен разказ за миналото осакатява жестоко младите хора.
- Туран е измислена страна, но Вие пътувате реално из република Тува в Сибир, за да почерпите материал. Ако се поставите на мястото на героите изследователи – научихте ли там нещо за себе си и за нас, българите, което не знаехте на тръгване от София?
- Онова, което открих или по-точно заварих, не се различаваше чак толкова от онова, което си представях, но досегът с реалността създава усещания, които няма как иначе да изпиташ. Това променя гледната ти точка. Да вземем шаманите. Ако лично не се срещнеш с такива хора, не ти побаят, а после да си отворят джоба, за да им пуснеш нещичко, най-вероятно ще си останеш с романтичните клишета, почерпени от книги, снимки и материали в интернет. Имено срещите с хора от всякакви съсловия ми бяха най-интересни, защото те в крайна сметка правят контекста и държат ключа към него. В рамките само на няколко минути, докато си купуваш шапка от монголския пазар в Кизил (столицата на Тува), може да разбереш повече за страната, отколкото след дни ровене в интернет. Такава е силата на реалния опит! Тук фантазията също играе голяма роля, защото ние постоянно дописваме реалността. Самоизмисляме се и това може би е най-старата игра, която човечеството играе със себе си. За себе си открих „вътрешния монгол“ – мистично състояние на духа, което ми помогна да си въобразя, че съм потомък на великите степни народи. Кой знае? Може и да съм.
- "Не подценявайте българите! Те са древен народ. Хитър. Никой не знае откъде точно са тръгнали, но са стигнали далеч... Който се е захванал с тях, не е прокопсал.” Това е реплика на руския кукловод ген. Шудовлатов от романа. Съгласен ли сте с него?
- Това е казано, разбира се, в ироничен смисъл. Убеден съм, че никой народ не бива да бъде подценяван, тъй като възникването му и съхранението му са свързани с борби и усилия, които заслужват уважение. Но има една реплика, която сте пропуснали, а тя всъщност е ключова: "Уж все изчезват, и пак се появяват". Тази жилавост и способност за оцеляване у българина рядко са били оценявани подобаващо, но те са в основата на националния характер. Една невидима упорита съпротива срещу силите на историята, които са се опитвали да ни изличат от лицето на земята. Именно в това си качество (на постоянно оцеляващи) ние сякаш сме осъдени вечно да балансираме по ръба между комичното и трагичното.
- Правите интересното заключение, че на народите, които търсят корените си, все нещо не им достига. „Твърдят, че търсят древното величие, но всъщност търсят разковничето на бедите си. Кога, къде, какво се е объркало?“
- Историята, както знаете, не познава думичката "ако". Тя е протекла по някакви улеи и криволици, предопределени от безкрайно много случайности и няма как да се върне обратно и да мине по друг път. А темата за „изгубеното величие“, както постоянно се убеждаваме, не е чужда и за най-великите нации. Въобще, когато хората се фокусират твърде много върху проблема за идентичността, значи нещо в настоящето им куца. Но от сламата на миналото не може да се изплете кошница за настоящето, колкото и да ни се иска.
- Би толгойогоо хэмжсэн! Чи уу? Как разработихте „туранския“ език в романа – предполагам, той се опира на действителни средноазиатски говори, но не е точно някой от тях?
- Разработих го с помощта на Гугъл на базата на монголски и киргизки – занимание, което ми достави неизразимо удоволствие. Винаги съм харесвал да си измислям думи, включително имена на хора и животни. Смятам, че езикът е много динамична система от знаци, символи и звуци, която реагира живо при всяка промяна в социалната среда. Всяка общност развива собствени езикови особености, особено ако съществува в по-изолирани условия, които с течение на времето могат да се превърнат в отделен език.
- Под сатиричната поръска „Мисия Туран“ е един приключенски роман, даже с красива любовна история а ла „Кавказка пленница“. Структурата на „Сестри Палавееви“ пък напомня американските комикси. Как се отнасяте към жанровите определения?
- Жанровете са свързани с творческата дисциплина, която винаги съм ценял. Не ми е хрумвало да ги отричам, но обичам да си играя с тях. Това няма как да стане, без да ги владееш. Най-добрите произведения никога не са изцяло жанрови, тъй като изкуството по природа се стреми да излезе от границите и шаблоните. И все пак в основата му са жанровете. У нас съществуват ред предразсъдъци срещу жанровото писане, което се превръща в структурен проблем на съвременната българска литература. Аз не страдам от елитарни комплекси и вярвам, че жанровото разнообразие е важна предпоставка за развитието на пълноценна и жизнена литературна традиция. Харесвам поп културата и смятам, че тя може да бъде отправна точка за всевъзможни експерименти.
- Локациите на сюжетите ви станаха „от Ванкувър до Владивосток“. Къде персонажите ви се чувстват най-уютно? А Вие?
- В собствения си свят – това се отнася както за мен, така и за героите ми. Географията тук не играе особена роля, тъй като става дума за виртуални светове, в които мога да пътувам, без да ставам от стола си. Това ми дава наистина огромна свобода. Понякога пътувам и в пространството, тъй като съм любопитен по природа, но работната среда, която си създавам, не се различава особено от тази у дома. Винаги гледам да имам кухня под ръка и добре зареден супермаркет. Тиха стая, работещ интернет и компютър. Красивите гледки, честно казано, ми пречат да се съсредоточа.
- Тази година имахме два пъти избори, и на двата т.нар. Патриотични партии, които се заиграват с темата, не влязоха в парламента. Поумнели ли сме поне малко?
- Не бих казал, защото тази риторика на практика е възприета от почти всички партии. На този фон патриотите сякаш загубиха своята идентичност, колкото и иронично да звучи. Понякога ми се струва, че втората половина на XX век у нас сякаш не се е случила. Още си стоим в първата – с пресните рани от националните катастрофи, с обидата и копнежа за исторически реванш, с идиличните блянове за заедност под похлупака на фолклора и патриархалния морал. Всъщност това е постмодерен феномен. Феномен, подхранван от глобалната несигурност, от трибализма на социалните мрежи и най-вече от кризата на критическото мислене. Следва да се отбележи, че трибализмът далеч не е само национален, а по-скоро общностен. Отделни затворени групи със собствен етнос, които се изживяват като племе. Може би един ден махалото ще се залюлее в обратна посока и пак ще подирим брега на щастието в индивидуалната свобода и правото на личен избор отвъд границите на племето. Аз лично предпочитам да дочакам този момент на моя си плаж, вместо да гоня махалото. За предпочитане с чаша ледено узо в ръка.
