Ани Пападопулу е българска театрална и филмова актриса от гръцки произход. Завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" в класа на професор Стефан Данаилов през 2000 г. Три години по-рано дебютира в Народния театър с ролята на Ана в "На дъното" от Максим Горки. Сред постановките, в които е играла, са "С любовта шега не бива" на Алфред дьо Мюсе, "Домът на Бернарда Алба" на Лорка, "Лисичета" на Лилиан Хелман и др. Играе и в постановки на Театър 199 - "Рибарят и неговата душа" по Оскар Уайлд и "Пиесата за бебето" от Едуард Олби. Получава награда за дебют "Невена Коканова" за филма "Писмо до Америка". Участвала е и във филмите "Биволът" (2004), "Патриархат" (2005), "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" (2008), "Мисия Лондон" (2010) и други. 

-----

-  Последната ви роля е във филма "Засукан свят" на Мариус Куркински, създаден по едноименния разказ на Николай Хайтов. Имаме ли нужда да се връщаме към корените си?

-  Това, че Мариус Куркински посяга към Хайтов, не е голяма изненада, защото той вече е правил моноспектакли по негови разкази, а "Засукан свят" е един от най-покъртителните разкази на Хайтов. Мариус обмисляше години наред да създаде този филм. Според мен всеки народ има нужда да се завръща към корените си или да му се припомня къде са от време на време. Също така отдавна не е правен филм в тази стилистика и особено с чувствителността и таланта на Мариус. Съвсем спокойно мога да кажа, че това е филм, от който имаме нужда в момента.   

- В разказа единствено героят на Мариус е главен, другите са епизодични.

- Eдинственият главен герой е героят на Мариус Куркински, всички други сме като малки сателити, които обикаляме около него и помагаме за развитието на историята. Моята роля е на жената на неговия герой - Кина. Разказът на главния герой започва с това, че в този живот е имал две орисници - едната е била за добро, другата за зло и тя започва да го дърпа надолу, но на финала героят разбира, че този свят е засукан и не ти е дадено да знаеш кое ти се случва за добро и кое - за зло. Той е куц, най-старият, най-неугледният в селото, но понеже всички мъже умират, единственият кандидат-жених за Кина остава той. Двамата се женят, имат дете и в крайна сметка живеят щастливо.

- Как би кореспондирал филмът с днешните млади хора? 

- Това е историята на един човек, който полага усилия да се развива, както всеки млад човек. Опитва какво ли не, за да успее. Поема бизнеса на родителите на Кина, занимава се с овцевъдство - с други думи, опитва се да издържа семейството си. И като всеки млад човек героят преминава през различни перипетии, животът непрекъснато му нанася удари, на които той се съпротивлява. Мисли, че съдбата му изиграва непрекъснато лоши шеги, а всъщност трябва да изживее своя катарзис и да разбере, че ако повярваш в божията промисъл, нещата ще се случат така, както трябва да се случат за твое добро. По някакъв начин това е житейска философия, която не е подвластна на времето и е валидна във всеки един исторически момент.

- Поучително звучи. Подсеща ме за една мисъл на Карамитев. Според него "човек се ражда два пъти - веднъж физически и веднъж духовно. А някои хора си умират "неродени". Това ли е мисията на артиста - да помогне на хората да открият себе си, да се родят духовно?

- Да открият себе си, да. От години играя в представления на Мариус -  "Рибарят и неговата душа" и "С любовта шега не бива". Виждала съм хора, които излизат от салона, потресени и покъртени, като че ли за първи път откриват нещо по тази конкретна тема за любовта и честността.

- Има ли надежда за любовта в нашето комерсиално общество - в чисто християнския смисъл, който той влага? 

- Надявам се да има и вярвам, че все още има хора, които се стремят към това да бъдат по-добри, иначе би останало само мрак покрай нас и в крайна сметка оптимизмът, вярата, надеждата и любовта са това, което може да ни закрепи. 

- Борбата за осъществяването на един филм не отнема ли част от творческата енергия, не забавя ли творческия процес?

- Пример за това е филмът на Мариус Куркински. Доколкото знам, той веднъж е бил отхвърлен на киносесия в НФЦ и след това е бил вкаран в сесията за нискобюджетни филми. Това е много абсурдно, защото филм в тази епоха е почти невъзможно да се направи с малък бюджет. Но ето че продуцентът Иван Тонев и Мариус успяха да реализират този проект много добре. 

- Имате ли очаквания как ще се приеме филмът?

- Просто вярвам в Мариус и нямам нужда да имам очаквания. Аз знам какво може той. 

- Става дума как ще се възприеме?

- Никой не може да прави прогнози. Просто се надявам всеки да открие в него нещо за себе си. 

- Като студентка на Стефан Данаилов какво от неговите уроци и мъдри съвети сте запомнили?

- Самият факт, че бях ученичка на професор Стефан Данаилов, беше много важен за самочувствието ми. Аз не вярвах, че ще ме приеме. Това, че съм била четири години в неговия клас, че съм работила при него, усещам като привилегия. Впоследствие съм играла в два спектакъла с моя учител, което също е огромна привилегия. Той е създал между класовете си от всички випуски хубава приемственост и ние много се поддържаме един друг. Когато се запозная с някой млад актьор, завършил три-четири випуска след мен, и ми каже, че е ученик на проф. Стефан Данаилов, ставаме автоматично по-близки. 

- Той подготвяше ли ви за така наречените подводни рифове на професията?

- Най-важното, което съм научила от него, е, че човек никога не трябва да се самозабравя, да се главозамайва и че единственото нещо, което трябва да прави, е да си върши работата качествено и с любов - в противен случай въобще да не се занимава с тази професия. Също и да уважава хората около себе си. Театърът е един общ организъм и ако няма уважение и любов между нас, нещата много трудно ще се случат. Аз познавам, макар и огромен, целия състав на Народния театър и винаги имам какво да си кажа с всеки от тях. 

- Необходимо ли е това за младите?

- Както казват, първите седем години са най-важните. Много е важно какъв пример виждат децата в семейството.

- Какви са защитните механизми, на които вие учите децата си?

- Мисля, че е много важно да вярваш в себе си и да имаш реална представа за това кой си и колко можеш. Когато имаш нормална, истинска връзка с детето си, можеш да проконтролираш посоката, в която то върви. И когато си подкрепящ родител, не обсебващ, можеш да усетиш нуждите на детето си. 

- А лута ли се младото поколение според вас?

- Всяко младо поколение се лута и това е най-хубавото! По-лошото е, че образователната ни система не им помага да намерят верния път, а точно обратното. Има неща в нея, които бих казала, че са престъпни. Тя има като че ли за цел да отврати децата от училището, не да ги мотивира, не да ги вдъхнови. Уроците са поднесени по безобразен начин. Това е нещо, върху което ние като общество и родители трябва да работим и да подобрим, никой няма да дойде и да реформира образователната система както ние искаме. Трябва да знаем какво искаме и да го направим.