Мариус подари поредните си прозрения български на своята вярна публика, преизпълнила и Втори балкон в Зала 1 на НДК за софийската премиера на новия му моноспектакъл „Нашенец“. Този път артистът държа нежно в шепа душицата на всеки зрител с разказите на Чудомир – всепризнат народопсихолог и майстор на добродушния смях в родната литература, но и на вмислената горчивина заради кривиците ни.
Мариус Куркински, може би противно на очакванията, не беше избрал за основа на представлението някои от най-известните разкази на писателя като "Не съм от тях", "И аз че изокам некой ден" или "Читроне", а няколко по-малко познати или позабравени миниатюри, които обаче перфектно задават линията на неговите обобщения за българския национален характер и на артистичната му „проповед“.
На сцената с Мариус и чрез Мариус оживяват и многострадалният племенник на починалия вуйчо Миладин, чийто главоболия с погребалните агенции и митарства из дебрите на печалбарството и бюрокрацията са досущ като днешните, макар и описани от Чудомир преди десетилетия (в разказа "Горкият ми вуйчо"); и хитрината и угризенията на зажаднелия любител на алкохола, търсещ място и начин да се напие в деня на изборите, когато продажбата на спиртни напитки е забранена ("Избирател"). Тук са и крадливият помощник-магазинер („Дудунът“), който с „икономисаното“ отваря свой дюкян, но цял живот кара на аванта, удържа заема дори на покойник и съветва как и другите да пестят, давайки комични примери от собствен опит, например как е отказал баклавата; тук е и пишман-строителят с всичките му главоболия по бъдещата къща; тук е и някогашното детенце, що бозало 3 години и не искало да спре (автобиографичния "Пазвата на мама"). И понеже разказите на Чудомир са градени не само като монолози, но нерядко и като диалози, Мариус, както обикновено, влиза и излиза от персонаж в персонаж с лекотата на дух, който преминава през стени…
„На мен пък не ми е смешно...“, провикна се още почти в началото към смеещата се публика едно малко момиченце сред зрителите в залата. Детето явно беше почувствало смисъла и реагира съвсем адекватно: защото невинаги са смешни недоимъкът, компромисът и кощунството с мъртвите, гърченията на малкия човек, печалбарството, тарикатлъците… И на самия Чудомир невинаги му е било до смях – така един от привидно най-жизнерадостните български писатели е завършил пътя си със самоубийство.
Дотук актьорът сякаш трупа детайли в не съвсем лицеприятната характеристика на добрия ни познайник: с манталитет на еснаф, интересчия и Андрешковец. Последната част от моноспектакъла е разказът „Природата, Енчоо“ – своеобразно обръщение към нашенеца да не бъде човекомразец (хейтър, на модерен език), да не се оплаква непрекъснато от живота, а да забелязва малките поводи за радост и най-вече – да не се вторачва прекалено много в материалното, в парите: достойна поанта, послание към българския характер – да поглежда по-често към небето, към високото, а не все да е забил поглед в ниското, в бита.
В „Нашенец“ е изцяло онзи Мариус, когото познавате от моноспектаклите му по разкази на Николай Хайтов и Ангел Каралийчев. Очите на Мариус казват всичко (има 3 големи екрана над сцената, които дават лицето му в едър план), ръцете му говорят също – те могат да са и криле, и дяволски рогца, и някакви „гадини“, макар в „Нашенец“ артистът да е някак по-обран и помъдрял от други по-екстатични свои изпълнения, вероятно натрупал печал и разочарования от този твърде прагматичен „малък човек“, без много надежда да го въздигне, но все пак – обикнат от цяло сърце…
"Нашенец" бележи 30-годишнината на големия Мариус Куркински на театралната сцена. Премиерата беше в Силистра на 7 ноември, след това моноспектакълът се игра в Добрич, Варна и Пловдив. Следващата дата за София, в Зала 1 на НДК, е на 16 март 2024 г.
Продуценти са „Ажур Пико“ с Кирил Кирилов.
