Да се угажда на желанията на публиката в изкуството не е добра идея. Обикновено води до творческа катастрофа. Това е изследвано и аз го приемам за безспорно, така че няма да навлизам в него. Но тук не сме точно в изкуството, а в „Нерви и утехи” и тук подсказванията на читателите понякога са напълно подходящи за старт към всекидневието. След дъждовете намерих в електронната си поща снимка от градинката пред храма „Св. Седмочисленици”. По-голямата част от кадъра е заета от гладка водна повърхност, която отразява черквата в пълния й размер. Даже във водата черквата е по-представителна, отколкото на фона на разровената улица „Цар Шишман”. Непознатият подател е прочел колонката от предишна седмица, където добродушно съм ощипал ремонта на „Граф Игнатиев” и ми е пратил фотото, за да ми потвърди, че съм бил прав. Не е кой знае каква похвала: всеки би могъл да предвиди, че така ще стане.
След ремонтите на „Дондуков” и слабоумните оправдания, че опозицията нощем размества паветата, които общината денем реди, след езерата пред НДК в дъждовни дни, след резила с ремонта на градинката при Университета и безвкусицата при „Кристал” на всички е ясно, че градът няма капацитет да възстановява знакови сгради и пространства. Странно! Не можем да произвеждаме самолети, автомобили, космически совалки, танкове, компютри – и не произвеждаме. Не можем да правим прилични ремонти – а правим. Може би защото при дъжд качеството остава под водата. Не се вижда. Много удобно...
При разпокъсаните протести на гражданството кметицата на града неубедително се отдумва, че ремонтите не са довършени и че за всяка разместена плочка ще отбива неустойка по договор. Това е нейният грубо отработен похват да отклонява въпроса от същността му. Тя твърди, че одобреният проект се изпълнява стриктно, докато в София всъщност кипи бурно несъгласие със самия този проект и както да бъде изпълнен той, стриктно или небрежно, неговата негодност ще остане да срами града. Тази достолепна и същевременно дискретна софийска черква се сдобива с нелепо, парвенюшко околохрамово пространство, за което някой е предложил, а друг е утвърдил материал, подходящ повече за облицовка, отколкото за настилка. И остава в така загрозения храм да се отслужи молитва за повече дъжд, за да се скрие резултатът под водата.
Не изключвам, че проектът е обсъждан, приветстван и приет – може дори и с акламации. Но от свои източници знам, че не е показан на големите архитекти, които също са софиянци и като софиянци са построили знаменити сгради у нас и в чужбина, познават практиката и постиженията на световните градове, оставили са свой отпечатък в строителството на ХХ век. Съвет от тях, дори и безплатен, би подредил нещата по друг, по-добър начин.
Мрачен момент от българската действителност е пренебрегването на все още съхранения ресурс от професионални, интелектуални и нравствени „мощности”, когато се решават важни национални проблеми или дори за някои многозначителни „подробности”, какъвто е нашият случай. Промяната или запазването на знакови градски пространства е точно такъв случай, гребнат направо от действителността. Изолирането на истинските капацитети в тази област и оставянето му в ръцете на ловки анонимници, накацали върху мармалада на обществените поръчки, е престъпление към бъдещето на града.
А към бъдещето на нацията? Друса ни циганският проблем. Бръмчат градове и села. Нахлуването му на проблема в нашия живот се очертава като неудържимо. Оставили сме го на платени патриоти и самодейци, които налучкват някакви техни си „решения”, коват програми и пробват да кърпят течовете на безнадеждно изгубеното време. Няма ли България останали мъдреци, редки, може би колкото пръстите на ръката, но годни да огледат минало и бъдеще, да се взрат в съдбата ни и да родят спасителната мисъл: какво да бъде?
Такъв съдбоносен въпрос не сме имали от пропиляването на българска земя през войните. Изправени сме пред угрозата да загубим и останалата. Това е напълно в нрава на тукашните политици от всички времена. Защо не и на днешните? А стои въпросът за спасяване и на българите, и на циганите! И на всички останали, впрочем. Дори не сме чули намек за свикване на първенците от предишни и сегашни поколения – колкото са ни останали – от науките, от изкуствата, от обществения живот, мислители, философи, академици или просто доказани хора на разума и перото. И да се търси трудният път към примиряването на разликите и овладяването на чувствата. Омразата и междуособицата се лесно сеят и бързо раснат, но и разумът е билка упорита. Стига само да се намерят добри лечители за българските рани.
Това е толкова далече от тукашните реалности и от практиката на националния живот, че дори намекът за подобен подход към проблемите ни сякаш се прави само за да бъде освиркан. Видяхме какво стана със съвета по законодателството при парламента. Подиграха ги старейшините, подхлъзнаха ги и те сами се разпиляха. Благодарение на това ние вече се превръщаме в едно екзотично законодателно гето в ЕС, резерват на полуграмотни и без правна култура норми – някои от тях и антинародни. Резултатите са пред нас. Бъдете сигурни, че така се размишлява и се решава и по останалите съдбовни въпроси на нацията.
Още веднъж ще припомня урока, записан в дълбините на фолклора. Като свършило житото в държавата, та нямало дори за посев, един мъдър старец (онези старци са били къде-къде по-млади от нас!) посъветвал да разровят мравуняците. Извадили зърно, засели. Спасили нацията.
Дойде време да разровим мравуняците.
