Протестите срещу правителството през 2020 г. повлияха силно на българската политика. Нараниха сериозно имиджа на премиера Бойко Борисов и изтласкаха (макар и временно) президента Румен Радев в центъра на политическата сцена. Също така направиха много по-видими за публиката редица доскоро маргинални обществени и политически фигури.
Сред последните се нарежда „Отровното трио” – пиарът Арман Бабикян, адвокатът Николай Хаджигенов и скулпторът Велислав Минеков. В по-спокойни времена действията на подобна екзотична групичка нямаше да постигнат по-значим обществен отзвук от акциите на поета Николай Колев-Босия, който години наред замеряше парламента с домати, за да покаже омерзението си от статуквото, без да привлече внимание. През лятото на 2020 г. обаче страната буквално експлодира. Първо, на 7 юли опозиционният политик Христов Иванов беше насила прогонен от гардове на НСО, след като се опита да посети държавния плаж край морската резиденция на почетния водач на ДПС Ахмед Доган. Само два дни по-късно прокуратурата шокира страната като щурмува президентството и арестува двама съветници на държавния глава Румен Радев. Вечерта на същия ден „триъгълника на властта” беше обсаден от гражданско множество, разгневено от действията на властимащите. Последвалите протести разтърсваха България в продължение на месеци.
Това е фактическата обстановка, която позволи на „Отровното трио” да израсне от маргинална опозиционна група в значим обществен фактор, който ежедневно попадаше във фокуса на централните медии и дори големите политически сили се съобразяваха с тях.
Едно трябва да им се признае на „отровните” – свършиха маса работа,
за да си спечелят това внимание. Те бяха първите, които призоваха гражданите да се съберат пред „Дондуков” 2, за да защитят президентската институция от атаката на прокуратурата. Присъстваха неизменно на демонстрациите, при това не като обикновени участници, а искаха да задават тона на протеста и неговите цели. Това до голяма степен им се удаде, преди всичко защото се рекламираха като политически необвързани фигури. А това им даваше предимство пред повечето опозиционнни политици, които не смееха много да надигат глави на протестите, защото бяха наясно, че гражданите ги гледат с подозрение.
Така триото получи възможност да се вихри на воля на улицата. Насърчаваха хората към бунтове, барикади и блокади, зовяха за „велики народни въстания”. Всяка вечер бяха с мегафоните пред президентството. За добро или лошо, успяха да се наложат пред обществеността като най-запомнящите се фигури на протеста и дори като негови говорители. Парадоксално, принос в тази посока имаха самите управляващи, които публично обвиняваха Бабикян, Хаджигенов и Минеков, че били сред изпълнителите на „метежа” срещу правителството.
Т.е. - триото получи легитимност от управляващите.
Подобна популярност потенциално може да се трансформира в политически капитал. И „отровните” не се поколебаха да поемат в тази посока. Още повече, че протестната енергия малко по малко започна да се изчерпва. Управляващите упорито се държаха за властта и, след месеци на улични демонстрации, хората се умориха и постепенно се върнаха в домовете си. А със стопяването на множеството на площадите триото изгуби силата си и възможностите си за изява. Затова и набързо се ориентира към търсене на политическа комбинация, чрез която да оползотвори известността си. Отказаха се да правят собствена партия – бяха пределно наясно, че не разполагат нито с времето, нито с ресурсите за нещо подобно Но нямаше и нужда – регистрирани политически формации имаше достатъчно, трябваше им само някой, който да ги приеме. Избраха за разговори бившия омбудсман Мая Манолова, „Има такъв народ” на шоумена Слави Трифонов и „Демократична България” на Христо Иванов. Засега благосклонна към „отровните” изглежда Манолова, която също като тях обича да играе ролята на народен трибун. Така Бабикян, Хаджигенов и Минеков вероятно ще се подсигурят с кандидат-депутатски места.
Накратко - трима души, които допреди само половин година бяха известни на малцина, изведнъж се оказаха на прага на обещаваща политическа кариера. Всъщност, дори и да не влязат в парламента, от триото вече са достатъчно популярни, за да им обръщат внимание сериозни политици. Христо Иванов, например, видимо избягваше всякакви съвместни действия и дори близост с “отровните” по време на протестите. Сега обаче ги взема предвид, когато говори за евентуална съвместна политическа дейност – дори и само за да подскаже, че не бива да го търсят за предизборни коалиции, тъй като „Демократична България” ще се пробва на вота със собствени сили.
Възходът на триото ознаменува поредния провал на традиционните политици. Ако партиите – управляващи и опозиционни, се радваха дори на минимално доверие от страна на обществеността, подобни фигури нямаха да имат шанс да пробият в политиката. Между гражданите и партиите обаче съществува разлом, от който се възползват такива като триото, за да се представят като защитници на народа срещу корумпираната власт. Така се печели слава. Остава да видим дали известността ще им спечели парламентарни места. Това е далеч по-трудна задача.
