Критиката е съзнанието на литературата, нейният ум, съдната й способност. Тя е разумът, който наблюдава, формулира, анализира, обобщава и оценява литературния процес, проявите на писателите, словото, миналото и настоящето на литературата. Когато една литература е лишена от такъв разум, тя престава да бъде изразител на националната душа и свидетел на онова, което става в обществото. Нейната функция се променя и от духовна се превръща в обикновено производство на книги, в част от бита и низките потребности на материята, а не на духа, на който по природа и предназначение принадлежи. И в един от главните фактори за ликвидирането на нацията.
Но критиката е съзнание не само на литературата, а и на нацията и обществото. Тя формулира обществените идеи и необходимости, претенциите и критериите за литературното творчество, които литературата трябва да следва, за да бъде акуална и адекватна на процесите в обществото. Литературата е обществено явление, а не егоцентричност, затворена в себе си дейност за задоволяване на лични амбиции и съобщение за преживявания и чувства на този или онзи. Затова критиката, а не пазарът, е истинската, кръвната връзка между обществото и литературата, между читателя и писателя. Без тази връзка помежду им животът се изражда, залинява, а литературата изгубва силата и духа си, за да деградира до текст и четиво. Казано кратко: обикновена стока,
предлагана от "производителя" на "потребителя"
Неолиберализмът произведе постмодернизма като философия, идеология и естетика на протичащата днес и у нас хуманитарна катастрофа, при която трябва да изчезнат не само нациите и народите, но и самият човек, или най-малкото християнското разбиране за неговата същност и предназначение като създаден "по образ и подобие на Бога". Така окончателно ще се настани царството на пазара, където всичко се продава и купува - дори и човекът, който също е обикновена и сравнително евтина стока. Постмодернистката естетика и нейната литература активно и всеотдайно проповядват тази идея и внушават, че е дошло времето да се сбогуваме с досегашните нравствени правила и норми, възприемайки т. нар. "европейски ценности", за да заживеем в "свободата" на настъпващото "постчовешко битие".
Тази античовешка идеология уби и помете и продължава да убива и помита всичко, което й пречи и противодейства. Тя е безмилостна и безжалостна към другомислещия и съмняващия се в нейната правота. И нека не се лъжем: идеолозите й са умни и изобретателни, убедителни във внушенията си, благи и хрисими в говоренето си. Съвсем друга категория са реализаторите и пропагандаторите й, които са агресивни и бездарни, арогантни и безпощадни. И са неуморими, силни и готови да служат, докато им плащат и поощряват. Много са на брой и зад тях е държавата, която ги поощрява и закриля, прави ги неприкосновени и ненаказуеми.
Неолиберализмът е държавна идеология, а постмодернизмът - официална естетика на днешното общество, устроено по неолибералните политически и нравствени правила и закони. Той не е обикновен модернизъм, идващ с желанието да обнови естетиката, да обогати изразните средства, да насочи погледа натам, накъдето преди не е бил отправян, а за да разруши литературата, изкуствата, културата, националното съзнание и превърне човека в механизъм, удобен и лесен за управление. Не бива повече да храним илюзии и да се заблуждаваме, че постмодернизмът сам ще отмре от само себе си, след като се изчерпи. Това е нелечима метастаза.
Главната и основна съпротивителна сила, която е задължена да изреже тази местаза в естетиката, културата и литературата, е критиката. По тази причина тя е съзнателно и целенасочено ликвидирана, а ако още я има, е толкова немощна и осакатена, че съвсем не й е до съпротива.
Немощта и безсилието на критиката произлиза преди всичко от липсата на съзнание и представа за това какво се е случило и в какво е превърната българската литература, а с нея и националната ни култура. Тя не гледа на себе си като на обществена дейност; дори не и като на литература, пресъздаваща обществената действителност чрез анализиране, тълкуване и оценяване на идеите, родени от общественото и националното съзнание.
Литературната критика
е длъжна да обгледа българската литература в историческия й развой,
както и нейните ярки представители в различните епохи и естетически направления, да я прочете внимателно и задълбочено, за да я реабилитира и покаже цялото й величие, толкова нагло и безсрамно принизено от постмодернисткото литратурознание и неговия "нов прочит". През последните години литературната история се ограничи с изследването на измислени теми, сведени до т. нар. "литература на НРБ", чрез които трябваше да дискредитира следвоенната българска действителност и нейната култура и изкуство. Напълно откъснати от контекста и логиката на историческия процес бяха представени някои факти и явления, чрез които се доказва тоталитарния характер на тогавашната ни литература и политическото толериране на някои писатели за сметка на принизяването на други. Може да се каже, че целият период от 1944 до 1989 година бе обсебен от неолибералното и постмодернисткото университетско литературознание, което очерта невярна картина за неговата същност. Ако критиката се възроди, е длъжна да поправи тази грешка, като на лъжливия "нов прочит" предложи един истински, задълбочен и проникновен прочит на литературата във всичките й епохи, периоди и етапи.
Убеждават ни, че живеем в общество, което е толерантно по презумпция към различни идеи, подходи, методологии и идеологии. А практически липсват идейните сблъсъци, дискусиите, различните тези и теории за литературата и нейната история. Вместо да ври и кипи в литературния живот от подобни дискусии, наложено е мълчание и единогласие. Несъгласията са само в тесни кръгове, и то повече по съвсем конкретни случаи, като хленчене, а не идейно и естетически и с открит и аргументиран глас. Защото няма критика и критици, които да спорят, да изразяват идеи и теории, да защитават принципи.
През последните тридесет години критиката се отказа и да размишлява за себе си, за собствената си история и актуалното си състояние, за своите най-видни майстори, методите и средствата си за изследване и анализ. "Съзнанието за литературата" бяга от себе си, нехае за своето "здраве" и се бои да се види със собствените си очи. Понеже ги е изгубила, ослепяла е и е престанала изобщо да разсъждава.
Много бих искал думите ми да преувеличават, ала, уви, те са
просто една банална истина,
която всички виждаме, но не смеем да изречем. Най-важното условие за възраждането на критиката е осъзнаването на бедственото й положение, но и на цялата ни литература. И преди всичко - на българската нация. Ще завърша с думите на големия наш поет Атанас Далчев, които макар да се цитират често, забравят се и не им се обръща внимание: "За равнището на една култура се съди не по поезията, а по критиката. Голяма поезия имат и примитивните народи".
----
*Редакцията продължава темата за българската литературна критика, като дава думата за мнения на автори от различна естетически, политически и поколенчески среди, дори да са дискусионно противоположни едно на друго.
