Бронетранспортьори по улиците на столица винаги е знак за обществен земетръс. Инак при жълтите парижки жилетки новото са само жълтите жилетки: уличните бунтове там са историческа, едва ли не туристическа традиция. Франция и Париж са открай време индикатор за бунтовност. Там, общо взето, най-рано се случва това, което после променя общества, карти, философии и идеологии по цял свят. Нямам предвид само времената на Робеспиер и Марат, но и на "чобаните" от XIII век, трепали феодали и духовенство по пътя към Париж, и многобройни други люти буни през Средновековието, ала и 1968-а, когато танковете на Варшавския договор влизаха в Прага, а във френската столица студентите къртеха павета, биеха се с конната полиция* и бленуваха за Мао и Маркузе.
Да приема човек френските бунтове безкритично, сигурно е политическа кокоша слепота. Да не вижда, че те са тревожен индикатор, който указва какво ни се случва и къде ни води, е консервативно благодушие. Благодушието и дрямката се плащат с провинциално шматкане в периферията на световните промени или с гротескни ашладисвания на радикални идеологически фиданки. Които ашладисвания нас унижават, а света плашат или разсмиват, сигурно се догаждате за какво говоря. Затова е хубаво да помислим какво се случва в Париж, то може и тук да дойде,
в по-нескопосен, не дай боже, и в по-кървав ремикс.
Всъщност и чисто новинарски не можем да отминем случващото се в Париж, а не само там, най-малкото защото над 2000 души бяха окаушени през уикенда покрай протеста на "жълтите жилетки". На автора на този текст му се е случвало да види парижко недоволство отблизо - урок си е. Там въстават, защото някакъв дребен процент не им се додава за пенсиите, или защото орязват фермерски субсидии, или защото въвеждат екоданък, както в случая върху дизела. Едно от лицата на протестите, Жаклин Муро, обвини например Макрон, че иска да дои шофьорите, за да си направи правителствен басейн. Това, пуснато във "Фейсбук", отекна като епидемия.
Как стана? Защо? Да се вдигнат няколкостотин хиляди за нещо такова, почти шеговито, почти нелепо - не е ли ситно, странно, несъответстващо?
Политическите анализатори говорят за "чувство на несправедливост", за докарване на средната класа до положение, в което и най-малкият допълнителен разход води до невъзможност за връзване на фамилните бюджети. Ала французите, които се жалват, че две хиляди евро месечно не им стигат, все пак ни водят по заплати, да не говорим, че Африка и арабите напират към тях за стандарт, а не обратното. Кое е тогава причината и защо така се гневят край Айфеловата кула?
Докладите на Европейската комисия дават разни данни, водещи до маргинализация на цели слоеве от населението - например гонещите 10% вече от европейското население "работещи бедни" и същия процент на живеещи в големи лишения - без отопление, телефон, компютър. Горе-долу толкоз живеят и в семейства, в които не работи никой. Това обаче не казва всичко. Че съществуват, особено в големите градове, хиляди и стотици хиляди граждани, каращи на помощи по безработица и превръщащи се в разярена тълпа, грабеща магазини, видяхме и в Лондон преди няколко години. Причината за тези социални бомби обаче, изглежда, е по-дълбоко - явно е следствие от организацията на обществото на принципа на свободната икономическа инициатива и конкуренция, който влиза в конфликт с глобализацията като единно информационно, културно и икономическо пространство. Казано другояче - добре функциониращите системи на работещи и проспериращи структури - концерни, фирми, предприятия, можем да включим и администрациите от различен тип тук, стават острови на активността и благополучието. Покрай тях нараства мътният прибой на онези, които островчетата
по една или друга причина не приемат -
или плуват зле, или не знаят накъде, или просто на острова няма място, или ги мързи, или не владеят езика, или просто така се е случило...Само че виждат островите добре и непрекъснато, на една ръка разстояние са им.
Те напират за управление, което да осигури архипелаг за всички. Чиято юрисдикция действа над островната самодостатъчност.
Едва ли някой ще дръзне да нарече техния блян комунизъм, но не думата има значение. Има значение копнежът на недоволните, броят и реактивността им. Когато тези показатели стигнат критични измерения, политическите метеоролози са длъжни да видят жълтия код. А политиците да реагират или да дойдат нови политици. Щото инак следва червеният код. А от него боли много, повече от една цицина*.
-----
*Авторът, бидейки ученик в 9-а френска гимназия преди вече доста време, имаше преподавател френец, мосю Нот, участвал в студентските бунтове в Париж. Мосю Нот с гордост ни показваше стара цицина на темето си, където бил цапнат с палка от конен полицай. На нашите повици Франция да приеме българския комунизъм обаче този ляв поборник мъдро отвръщаше: "Бе вашият комунизъм е твърде силно лекарство. То е за млади. Франция е стара баба, ще се гътне от него, не е за нея тоя илач." Правя това уточнение, защото самият автор, бидейки във Франция в едно по-скорошно време, ама пак време на бунтове и стачки, видя как ентусиазиран българин от нашите отиде при демонстрантите, веещи червени знамена и скандиращи революционни лозунги, да ги убеждава, че комунизмът е лошо нещо. И че те живеят в капиталистическия рай, тоест следва да са доволни, а не да правят стачки и протести. Едва се отърва без бой.
Поуката: Французите още не приемат нас, българите, за свои учители по граждански и политически мурафети.
