Завършилите в края на ноември традиционни есенни серии в ръгбито, при които най-силните национални отбори от Южното полукълбо гостуват в Европа, не само бяха зрелище за многобройните почитатели на този спорт, но и показаха интересни тенденции, които се налагат в играта. На тях, както и на изминалите мачове се спира ръгби националът и телевизионен коментатор Костадин Дебренлиев, който прави отново анализ специално за "Сега".
-----
Тазгодишните есенни серии бяха иновативни за начина на игра на отборите. Видяхме преимуществено нападателно ръгби. Видяхме и рязка промяна спрямо това, което бяхме свикнали да гледаме през последните 10-ина години - ритане, защита, печелене на територия. Вместо това наблюдавахме остро атакуващо ръгби. И това до много голяма степен се наблюдава след назначаването за селекционер на Нова Зеландия на седемкратния шампион в Супер ръгби (клубното първенство на Австралия, Нова Зеландия и Фиджи) Скот Робъртсън.
До момента повечето силни отбори играеха в атака от играча с №9, т.е. скръм-халфа (например Австралия, Южна Африка, Франция, Италия, Аржентина). Съответно нападението винаги приключваше към средата на игрището и всички акции се въртяха основно там, а топката стигаше до крилата доста рядко. Но тази година почти всички отбори започнаха да играят предимно от състезателя с №10, т.е. флай-халфа. Именно това е игровата философия на Робъртсън и тя вече е следвана от доста други треньори.
Дори промяна се наблюдава в състава на четирикратния световен шампион и настоящ носител на титлата Южна Африка. Там селекционерът Раси Ерасмус повика един от най-иновативните треньори - новозеландеца Тони Браун, който сега отговаря за подготовката на атаката на "антилопите". И те вече започнаха също да играят предимно от №10. Така изгря звездата на 22-годишния Саша Файнберг-Мнгомезулу, който направи страхотен сезон. Промени се и играта на основния им №10 Андре Полард. Видя се едно ново ръгби, налагано от Ерасмус, което е насочено към публиката. То все още е далеч от играта, която може да донесе титлата през 2027 г., но се харесва. А апогеят на представянето сякаш бе победата с 32:15 над Шотландия в Единбург.
Промени се и играта на Франция. Това бе свързано с включването на треньора на "Перпинян" Патрик Арлетаз, който от миналата година вече отговаря за атаката на "петлите". И в резултат най-добрият им играч Антоан Дюпон вече не е основната единица на французите, като причината за това не е само отдадеността му през по-голяма част от годината за участието в олимпийските игри с тима по ръгби 7. Играта на тима, воден от Фабиен Галтие, вече е по-различна и атакуваща, като същевременно се запазват типичните черти - постоянно вървене напред, силна схватка, подаване пред контакт, държане на топката "жива".
Видя се и
спад на играта с крак.
Все по-малко отбори залагат на тактическите шутове. Все повече се търсят пас с крак или шут, който ще им донесе топката обратно (дали в празно пространство или шут по земя).
Положително изменение се вижда и в тима на Италия, на който все нещо не достигаше преди, за да е равен с големите. През 2024 г. изиграха най-силните си Шест нации, като задържаха тази форма цяла година. Много показателен пример бе мачът им срещу Нова Зеландия в Торино, който загубиха с 11:29, но в една част на мача държаха инициативата и дори имаха в един момент възможност да спечелят. Което нямаше нищо общо с играта им при тежката загуба преди година именно от All Blacks със 17:96 по време на световното първенство. И това израстване на "адзурите" се дължи на аржентинския им селекционер Гонсало Кесада, който наложи типично италианско ръгби - физическо, грубо, до голяма степен стихийно, но същевременно много добре организирано между играчите. За пръв път се видя в есенните серии флай-халфът Паоло Гарбизи да атакува така. Той буквално водеше отбора. Отделно бе заобиколен от невероятни играчи, сред които представящия се великолепно Томазо Менончело, който преди това заслужено бе обявен за №1 в тазгодишния турнир на Шестте нации.
Най-сериозни промени сякаш претърпя Ирландия. Тази машина, която бяхме свикнали да виждаме, с нейните схеми на игра и невероятни придвижвания, отстъпи на известен брак в играта. И това се дължи на влизането на нов треньор на нападението, който е човек на празното пространство. С типичната новозеландска философия - няма значение кой къде се намира на терена, трябва да се атакува открилото се празно пространство. Такава рязка промяна доведе и до резултатите - загуба от Нова Зеландия (13:23), труден успех над Аржентина (22:19) и бяха изпуснати от неопитния все още отбор на Австралия, който все пак падна в Дъблин с 19:22. Но това е един преход към нещо, което селекционерът на ирландците Анди Фарел, подготвя за световното първенство през 2027 г. Но продължават да търсят най-удачния заместник на митичния №10 Джони Секстън. Изборът в момента се колебае между Сам Прендъргаст и Джак Краули.
Англичаните приложиха техния характерен стил - физическо ръгби. Селекционерът Стив Бортуик върши много добра работа, която трябва да даде резултати за следващата световна купа, стига от федерацията да не се повлияят от моментното недоволство на феновете. В този дух до две-три години Англия спокойно може да стане отново водеща сила.
С особено внимание вече трябва да се следи вече отборът на Австралия, където има много интересни промени след идването на новозеландеца Джо Шмид като селекционер. Неговата работа си пролича при победата над Англия в Лондон с 42:37, над Уелс с 52:20 в Кардиф, но най-вече във въпросния мач с Ирландия. Това предвещава едно нелеко турне в Австралия догодина на сборния тим на Британските и ирландски лъвове.
И трябва да се отбележи, че това налагано по-зрелищно ръгби, тези спектакли, не се наблюдаваха само в есенните тест мачове, но се виждат вече и на клубно ниво. Включително и в стартиралия турнир за Шампионската купа. Това ръгби осигурява по-голяма гледаемост. Но и самите играчи признават в интервюта, че ръгбито, което играят в момента им доставя по-голямо удоволствие.
