Георги Панов - Гецата е роден на 14 ноември 1933 г. в Плевен. Един от най-изтъкнатите български баскетболисти за всички времена. Играл е 17 години в "Академик" (Сф), капитан на отбора, с който стига два пъти до финал за КЕШ. Бил е 13 години в националния тим. Единственият ни баскетболист, който участва на три олимпиади, сребърен и бронзов медалист от европейски първенства. Умира на 25 декември 2016 г., на 83-годишна възраст. Тук са предложени част от спомените му, включени в неговата книга "Благодаря ти, баскетбол!"
1. Наградиха ме с торта на олимпиадата в Хелзинки през 1952 г.
В началото на 1952 г. за старши треньор на националния отбор беше назначен Веселин Темков-Темкиша, а помощник бе Людмил Катерински. Веднага след идването си Темков направи някои промени. Едната от тях ме засягаше пряко: получих възможност да започвам в стартовия състав заедно с Косьо Тотев, Владимир Славов, Антон Кузов и Христо Донев-Женката. В процеса на подготовката Темкиша наложи една опростена система на игра, включваща повече заслони. Тя даваше възможност пълноценно да се използват качествата на състезателите и главно на центъра и двете крила. Това доведе до стабилност в играта на отбора, която се забеляза още на предолимпийския квалификационен турнир в Хелзинки. Пътуването до там бе интересно. Маршрутът започваше с полет от София до Варшава. След това отново със самолет, летяхме от Варшава до Ленинград (б.р. - днешния Санкт Петербург). Силно впечатление ни направиха белите нощи в града. След като останахме една вечер там, се натоварихме във влака и за няколко часа стигнахме до заветния Хелзинки. На следващия ден след пристигането започна предолимпийският квалификационен турнир. В него участие взеха много силни отбори, а квотите за Игрите бяха само две. След оспорвана борба едната бе за нас, а другата – за отбора на СССР. Това, естествено, бе голям успех, защото България за пръв път щеше да участва на такъв голям форум. На самия олимпийски турнир завършихме седми, но втори в Европа, след отбора на СССР, който иначе остана втори. Шампиони тогава за трети пореден път станаха американците, а тогава за първи път видяхме как състезателите им изпълняват стрелба с отскок. Имаше една интересна случка по време на турнира. Докато си почивахме в олимпийското село, при нас дойде малка делегация от организаторите. Те носеха грамадна торта. Оказа се, че това е подарък за мен като най-млад участник в олимпийския баскетболен турнир. Тогава още не бях навършил 19 години.
2. 1957-а - най-знаменитата година на българския баскетбол
През 1957 г. за мен българският баскетбол постига най-знаменития си успех. Тогава България печели сребърен медал от европейско първенство и става световен студентски шампион. Преди това в Мелбърн през 1956 г. тимът ни завърши на пето място, което остава и до днес най-доброто представяне на българския мъжки баскетболен отбор на олимпийски игри. Тогава имахме самочувствието на една от най-големите баскетболни сили. С изключение на САЩ, можехме да победим всеки един отбор на планетата. През 1957 г. България беше удостоена с честта да вземе домакинството на европейското първенство. След успеха в Мелбърн треньор остана Людмил Катерински. Първенството започна в края на юни. Мачовете се играеха на стадион "Васил Левски" на специално изграден дървен подиум пред главната трибуна. Интересът беше много голям. В предварителните мачове преодоляхме с лекота съперниците си - Германия (100:58), Италия (72:45) и Франция (67:52). Така се класирахме за финалната осмица, в която се играеше по системата "всеки срещу всеки". Това определяше да изиграем цели седем мача. Ние победихме последователно отборите на Югославия, Чехословакия (след трудния успех срещу тях зрителите ни понесоха на ръце), Полша, Румъния и Унгария. Последните две срещи бяха срещу тимовете на Франция и СССР. Поради мисълта за предстоящия двубой със СССР, който се явяваше и пряк мач за титлата, ние като че ли подценихме "петлите". Трябваше да играем дори петминутно продължение, за да спечелим деветата си поред победа на европейското първенство. Финалният мач се падаше в неделя. През нощта преди мача нямах възможност за пълна концентрация, защото ми се наложи да уча, тъй като в 8.00 часа сутринта ми предстоеше изпит по статистика - един от най-сериозните във ВИИ "Карл Маркс". И така, сутринта преди финала се явих в института за изпита при проф. Тотев. Професорът беше корифей в икономическите науки. Влязох с първата група, справих се със задачите си и получих отлична оценка. На излизане от кабинета проф. Тотев се обърна към студентите в стаята с въпроса: "Колеги, знаете ли кой е този?" Всички отговориха в един глас: "Да, това е Гецата Панов, един от най-добрите ни баскетболисти." Тогава професора каза: "Да, колеги, аз знам кой е. И нищо да не знаеше, щях да му пиша шестица. Панов, благодаря ти, че ме избави от това неудобство." Едва по-късно разбрах, че проф. Тотев е страстен почитател на спорта.
И така, дойде време за финалния мач. Интересът към него беше огромен. Впоследствие разбрахме, че зрителите на стадиона са били 42 000, което тогава беше световен рекорд за баскетболен мач. Резултатът вървеше точка за точка. Няма да забравя непрекъснатото подвикване на центъра на руснаците Зубков към неговите съотборници: "Ребята, помогите!" (рус. - Момчета, помагайте!), за да могат да се справят с феноменалния Илия Мирчев. В крайна сметка загубихме срещата във финалните минути с разлика от три точки (57:60). Разочарованието - нашето и на публиката, беше голямо. Вечерта след края на турнира заедно с другите отбори бяхме поканени на вечеря в Ловния парк. Аз пропуснах тържеството, защото на следващата сутрин в 5.00 ч. трябваше да се явя в... танковата бригада на Горна баня за задължителния командирски стаж. След като пристигнах в Горна баня, ми беше разпоредено да взема военното си облекло от старшината. В помещението се появи един полковник, който се обърна към мен леко заплашително: "Панов, защо загубихте снощи от СССР?". Същият се оказа заместник-командир на бригадата по тиловата част, а аз по специалност бях тиловак. Той се обърна към старшината и каза: "Дай на Панов подходящо облекло, вземам го при мен в щаба."
В началото на септември предстоеше универсиадата в Париж. Службата в поделението трябваше да продължи два месеца. Аз и моите съотборници от "Академик", които също бяха разпределени във военни поделения, не предполагахме, че при тези обстоятелства ще можем да вземем участие. Затова бяхме приятно изненадани, когато в края на август излезе министерска заповед, с която ни произвеждаха предсрочно лейтенанти и ни освобождаваха една седмица по-рано, за да започнем подготовка за универсиадата.
Предвид факта, че основните играчи на отбора са изкарали почти два месеца в поделенията, без да са докоснали топка, беше явно, че тези две седмици са крайно недостатъчни. А отборите, които участваха на универсиадата, бяха националните гарнитури на съответните страни. Това се дължеше на факта, че най-добрите баскетболисти през това време бяха студенти. Въпреки недостатъчната подготовка успяхме да влезем във финалната осморка и стигнахме до последен мач с Полша, като ни трябваше победа с минимум 6 точки, за да спечелим златните медали. В крайна сметка обаче успяхме и станахме световни студентски шампиони.
3. Носих българското знаме на олимпиадата в Рим през 1960 г.
През пролетта на 1960 г. започна подготовка за Олимпиадата в Рим. Поради моментна слаба форма не бях включен в отбора. Приех това много болезнено и се мотивирах да тренирам денонощно. Това достигнало до ушите на треньора Никола Колев, който го е споделил с останалите играчи. Всички са били единодушни, че трябва да се завърна в състава. Преди игрите дори спечелихме много силен подготвителен турнир в Москва, като на финала победихме СССР. След този успех заминахме за Рим със самочувствието на фаворити. Там бях приятно изненадан, че като единствен участник в трета олимпиада съм определен за знаменосец на делегацията ни за откриването на игрите.
В предварителните групи се паднахме с отборите на Франция, Чехословакия и Югославия, като последните бяхме победили дни по-рано с 20 точки разлика. Подценяването срещу тях ни донесе първа загуба в групата (62:67). След това пределно мобилизирани, победихме силния отбор на Чехословакия (75:69). В последния мач срещу французите ни трябваше победа за влизане в първата осмица за трета поредна олимпиада, а те нямаха никакви шансове. За голямо съжаление няколко минути преди края трябваше да напусна заради лични нарушения. Секунди преди сирената все пак водехме с 1 точка. До този момент Илия Мирчев беше многократно провокиран от центъра на французите Беньо, който явно познаваше избухливия характер на Бай Илия. Това ни накара по време на таймаута да го предупредим да не направи някоя глупост. За съжаление след подновяване на играта се случи именно това. Бай Илия си позволи една неспортсменска постъпка, като дръпна и скъса гащетата на Беньо. Отсъдено бе техническо нарушение и французите вкараха и двата наказателни удара. Време за нещо повече нямаше и така Франция спечели срещата. Всички бяхме потресени и не можехме да повярваме какво се случи. Остана възможността да играем за местата от 9-о до 12-о.
Цяла нощ не спахме и плакахме, защото изпуснахме шанса си да участваме в полуфиналните групи. Рано сутринта при нас дойдоха ръководителите на олимпийската ни делегация и председателят на Българския съюз за физкултура и спорт Желязко Колев ни попита: "Гарантирате ли, че ще спечелите всички срещи, които ви предстоят?" Ние можехме да кажем "Да", за да останем до края на турнира, но като истински спортисти отговорихме, че са отпаднали и други много силни отбори и е възможно да не спазим обещанието си. Тогава той безцеремонно каза: "Събирате си багажа и още днес си тръгвате с влака за София!"
И до ден днешен, не можем да си простим този провал в Рим, който ни костваше една мечта. Тя беше да се срещнем с изключително силния отбор на САЩ, в чиито редици блестяха имената на бъдещите легенди на НБА Оскар Робъртсън и Джери Уест.
