Джак Бобридж казва, че чувството е като "най-близката среща със смъртта, без наистина да умреш". Австралиецът е бивш професионален шосеен колоездач, а освен това е олимпийски медалист по колоездене на писта. През 2015 г. той опитва да постави световен рекорд за най-голяма дистанция, измината с велосипед на писта за един час. Това го довежда до ръба на пълното изтощение. Сгънат над кормилото, след като спира, с отворена уста и затворени очи, той едва се държи на краката си и се налага да му помогнат да се премести на пластмасов стол.
В колоезденето често се казва, че състезателят, който страда най-дълго, печели. Но загубилите също страдат много. Бобридж, който се оттегли на 27 г. заради ревматоиден артрит, остана на около 500 м от рекорда за час. Но го доближи, защото благодарение на волята си натисна тялото си по начин, който много хора биха сметнали за невъзможен.
Колоезденето е пълно с такива примери. Този спорт пази специално място на възхищение за хората, които издържат на екстремни трудности, дори тези, минали през мрачното минало на допинга. Измръзване по време на състезание, счупеният таз на Герайнт Томас, смъртта на Том Симпсън - в колоезденето има много такива случаи. Как колоездачите се справят с това? Откъде идва мотивацията?
"Сега съм добре, но
имаше време, в което бях щастлив да ме боли,
защото така можех да освободя демоните си по правилен начин. Често хората ме питат какво щях да правя, ако не беше спортът, а аз им отговарям, че искам да бъда като главния герой на компютърната игра Grand Theft Auto. Имам прекалено много гняв и прекалено много енергия. Щастлив съм, че имах колоезденето, защото можех да се подлагам на болка, да наранявам други и ми плащаха за това. Даже ме аплодираха", разказва пък бившият германски колоездач Йенс Фойт.
Сега, на 47 г., той живее в Берлин със съпругата си и 6-те им деца и гледа назад към кариерата си на изключително агресивен колоездач. Той е специалист по откъсването от групата, но и отборен играч, който се бори докрай, култова фигура, известен с дързостта и харизмата си. В колоезденето е известна неговата фраза: "Млъкнете, крака!" Фойт вярва, че способността му да страда - може би дори да се наслаждава на това - произтича от детството му в ГДР.
"Животът ми бе изграден около дисциплина и издръжливост. Не бих казал, че животът ми беше ужасен - далеч е от това, но нещата не идваха и лесно. Бяхме бедно семейство, баща ми, който ще стане на 73, беше ковач. Той работи много, понесъл е доста удари от живота. Едната капачка на коляното му е сменена, едната бедрена кост. Загуби половин пръст по време на работа. Докато заваряваше, разтопен метал се стичаше в ръкавите на работните му дрехи, все още има белези от изгаряне. Помня, бях на 9 или 10, ходихме в зоопарк с родителите ми. Като всяко дете се оплаквах: "Тате, жаден съм. Тате, уморен съм. Тате, болят ме краката." Той ми каза: "Сине, умът трябва да контролира тялото, не обратното." Тогава започнах с "Млъкнете, крака!", разказва бившият колоездач.
Подобно на Бобридж, Фойт също опитва да счупи рекорда в ездата за 1 час след промяна на правилото през май 2014 г., която доведе до редица опити. Германецът стана първият рекордьор на новата ера през септември 2014-а, когато бе на 42, а веднага след това се отказва от спорта. Част от стратегията му е да отвлече ума си от мисли за цялото предизвикателство и вместо това да го раздели на 20-минутни усилия. В състезанията на шосе той използва подобна тактика - да се задържи повече, отколкото е мислел, че може, като си поставя краткосрочни цели. Следващото дърво, следващия половин километър, още една обиколка. След това повтаряне отново и отново. Но идват моменти, в които тази стратегия не върши работа. Какво става, когато трябва да продължиш да натискаш?
"Ти си почти в транс. Не виждаш почти нищо около себе си
Кормилото пред теб е като в мъгла, шумът от тълпата е отрязан. Просто се отделяш от всичко, за да спестяваш енергия. Не стигаш до такива моменти много често, това са специални моменти. След като си минал през толкова много страдание и завършиш с първата група, си горд: през тялото ти минават хормони на щастието. Бях като наркоман за ендорфин. Това беше наркотикът ми, моята мотивация. Моментът, в който всичко свършва, болката намалява и ти си толкова горд и щастлив. Тези моменти ме мотивираха да минавам през това. Все още се чувствам добре да се потя, да изтърпя малко болка, да се изкъпя и да се почувствам като нов човек. Все едно си изстискал много лош химикал от тялото си - чувстваш се чист и цял. Още ми харесва", разказва Фойт.
Той обаче признава, че е казал на децата си "да го застрелят в коляното, ако го чуят да говори за завръщане". Но все пак продължава да кара планински велосипед, обича да тича и все още има емоционална връзка с колоезденето. Дори има "таен герой" - австралийския колоездач Адам Хансен. Описва го като "много умен, добре говорещ, интелигентен човек със страхотно чувство за хумор" и казва: "Ако бях по-млад, щях да имам плакат с Хансен на стената. Той е много корав".
Хансен държи рекорда за най-много последователни участия в трите големи колоездачни обиколки - Джиро д'Италия, Тур дьо Франс и Вуелтата на Испания. Три седмици жестоко психическо и физическо усилие за всяка от тях. 20-ата поредна обиколка за Хансен бе Джиро д'Италия през миналата година. Австралиецът има репутация на човек, който може да издържа на болка и екстремно изтощение. През 2013-а той завърши Джирото със счупена гръдна кост. Вече на 37 г., Хансен живее в Чехия, където произвежда своя марка състезателни обувки от въглеродни влакна. Той продължава да се състезава, но за разлика от Фойт неговата издръжливост не идва от високите нива на тестостерон, натрупани от гняв.
"Аз съм възможно най-спокойният човек. Когато нещо се обърка, аз никога не се стресирам, не изпадам в паника, никога не си изпускам нервите. Дори дразня хората с това. Може би е свързано с трудните състезания и страданието в тях, не знам. Нямам идея колко много страдание има в колоезденето - напълно различно е от другите спортове. За мен обаче играта е психическа, а не толкова физическа. Когато си на велосипеда и натискаш себе си, ти си в постоянна битка със своята съвест. Водиш спор през цялото време. Лош сън, грешната храна, която не се е разградила правилно - всички тези неща като на магия се появяват в състезанието, когато си на границата и трябва да се бориш с всяко от тях, използвайки различни аргументи. А в Тура, в Джирото или във Вуелтата има толкова странично напрежение, че
трябва наистина да натискаш себе си отвъд лимита си, във всеки етап
Измисляш си всичките причини на света защо трябва да продължиш, докато мозъкът ти дава всичките причини защо трябва да спреш", разказва Хансен.
Човешкият мозък е изключително мистериозно нещо. Една част от него отговаря за възприятието за усилие, но е свързана и с решаване на морални дилеми, фокусиране на вниманието и съчувствието. Има техника, наречена транскраниална стимулация с постоянен ток (TDCS), която при използване в тази област на мозъка има ефект на намаляване на усещането за усилие, което ефективно повишава лимита на физическото изтощение. Тя включва много нискочестотни електрически потоци, пуснати към черепа, и се използва за лечение на депресия, епилепсия, удари, деменция и психически заболявания. Експерименти, много от които включват колоезденето като тест за издръжливост, показват, че спортистите могат да полагат по-голямо усилие за по-дълго време след използване на тази техника. Американска компания вече създаде комерсиален продукт за спортния пазар, който прилага въпросната техника и изглежда като слушалки. Преносими, евтини и лесно управляеми. Няколко американски професионални отбора вече го използват в тренировъчните си програми. Шефът на лидера в колоездачните отбори "Скай" (вече носещ името "Инеос" - б.а.) сър Дейв Брейлсфорд също изпробва въпросния уред.
Д-р Валтер Стаяно смята, че идеята да "хакнеш мозъка, за да премине това, което смятаме за физически лимит" е станала "гореща тема в последните 10 години".
"Смятам, че това ще експлодира след олимпиадата в Токио през 2020", казва италианецът, който е консултант по неврология в университета във Венеция, но работи и с елитни спортни организации в Дания и Австралия. Стаяно си сътрудничи с професор Самуеле Маркора от университета в Кент, който е водещ изследовател в проучването на ролята на ума при издръжливостта. "Психобиологичният модел" на Маркора твърди, че на практика умът играе най-голяма роля в ограничаването на възможността да се поддържат високи нива на физически усилия. Доставяне на кислород в мускулите, нива на гликоген, правилна телесна температура - всички те играят голяма роля, но не се считат за изцяло решаващи фактори. Тренировки, включващи повтарящи се психически упражнения, TDCS, мотивационно самообучение и бомбардиране на сетивата с подсъзнателно позитивни послания, повишават способността на ума да устоява на умората в изследванията на Маркора и Стаяно. Има и по-прости, по-традиционни методи да се повиши издръжливостта, като например интензивните физически тренировки, правилното хранене и правилното възстановяване. Според Стаяно обаче това не е достатъчно за някои: "Спортисти, които вече са стигнали максимума чрез физически тренировки, може да се обърнат към тези нови зони. Те стават все по-актуални."
Все още има един аспект, който трудно може да се разбере напълно в лабораторни условия: тръпката от успеха. Британският колоездач Алекс Доусет счупи рекорда в едночасово каране на писта четири месеца след неуспешния опит на Бобридж. Той измина 52,937 км в Манчестър през май 2015 г., а месец по-късно сър Брадли Уигинс подобри постижението му до 54,526 км.
Подобно на Фойт и Хансен, Доусет също се мотивира сам, когато се налага. Но казва, че най-важното съобщение не идва от него, а от автомобила на отбора. "Открих, че ако ми казват, че ме побеждават с разлика, става по-зле, защото знам, че няма надежда да победя и страдам за нищо. Най-доброто съобщение, което съм получавал, е: "печелиш, и то с разлика". Това е едно от най-хубавите чувства и цялото страдание и болка изчезват. Става много по-лесно да натискам. Болката и усилията - всичко е с една цел. Знам и каква е наградата за това. Правя го, за да печеля състезания."
