В начало на 50-те години на XX век във Франция се състоят два ключови за интелектуалния дух на Европа съдебни процеса. Замесени са писатели - Виктор Кравченко и Давид Русе. И двамата описват сталинските репресии и лагерите, а Френската комунистическа партия ги съди. Печелят делата, но по-важно е посятото съмнение в интелектуалния авангард. До този момент СССР, Сталин, социализмът, “работническият рай“ варират от идеал до култ за Жан-Пол Сартр, Морис Мерло-Понти, Пол Елюар, Жак Елюл и мнозина други. Те са и екзистенциалисти, и левичари, които се противопоставят на материализма и империализма на САЩ. Философията им търси обществен строй, който да лиши човечеството от страдания.
Някои от тях на съдебните процеси открито се обявяват в защита на СССР, считайки, че разкритията са изфабрикувани от ЦРУ. Но Русе води като свидетели жертви, оцелели от терора. Освен това двамата писатели не са първите, които го описват. И макар заклеймени, съдебните им дела повлияват ключово за осъзнаването, че животът в СССР не е такъв, какъвто го възприемат прогресивните западни среди.
По това време Париж е културна столица на света. Френската комунистическа партия е силна, управлява държавата в коалиция. Освен това бъка със светила, трасиращи интелектуалния и научен прогрес. И когато
на приятелските им (често пиянски) сбирки
писателят Артур Кьостлер (друг изобличител на терора) помага на Сартр, Камю и Симон дьо Бовоар да изтрезнеят от утопията, това е поврат за света. Той приключва през 1956 г. Съветските танкове влизат в Унгария и интелектуалецът Пиер Декс казва: „Сбъркахме!“. Декс е историк, изкуствовед, писател, редактор на комунистическия орган Les Lettres Françaises. А също и... главен хулител на Русе при делото 6 години по-рано.
Оттук нататък френската левица, но и всички хора на запад, които честно търсят хуманен обществен строй, скъсват с утопията по СССР. Започва гигантската криза в левите идеи, продължаваща до днес. Социалистическият идеал, в името на който интелектуалците са допускали насилие (по пътя към достигането му), се проваля. Страшно много фактори повлияват за това преобръщане, но сред водещите причини е именно заблудата за злото – едни ги мислехме нещата със СССР, други се оказаха.
Макар XXI век да не е век на идеите и много неща да са се променили, инвазията на Владимир Путин в Украйна ще послужи за точно такъв интелектуален поврат. Танковете са повече, отколкото в Унгария през 1956 г. Пътят на идейното преобръщане е по-скоро в началото, тоест при разкритията на Кравченко и Русе. Но каквато и да е фазата, ще има
промяна в схващанията за добро и зло
- в социална философия, политически идеи и конкретните обществени взаимоотношения. Просто пак стана така, че едни неща се оказаха други.
Илюзията бе за Путиновия модел. Тя не повлече интелектуален и планетарен ентусиазъм, но обхвана достатъчно много хора. Не малко други поглеждаха към него с любопитство. Докато демокрацията в развитите държави преминаваше през кризи, Путин вътрешно укрепи круширалата при Елцин и Горбачов Русия, върна влиянието й след Студената война, мнозинството руснаци го харесват. “Защо путинизмът в някаква форма да не е алтернатива на разпищолената ни демокрация“, питаха се хора на Запад. Те отхвърляха репресиите над инакомислието и авторитаризма. Но въздигането на националните интереси, централизирането на икономическите ресурси, силната държава и категоричното лидерство не звучаха толкова зле. Така елементи от путинизма се превърнаха в конкурент на либералната демокрация, целейки я право в сърцето. Още по-интересно бе, че ценностното съглашение с Путин растеше върху удобната за всички утопия, че
икономическата свързаност гарантира благоденствие
- парите заместват оръжията. Ако търгуваш с някого за милиарди, той няма как да ти прати ракети, понеже ще си накърни финансовия интерес.
На реалния политически терен всичко това избуяваше в путиномания. Американският консерватор Тръмп държеше да покаже, че се възхищава от руския си колега. Европейският Орбан - също. Италианският националист Салвини обличаше фланелка с лика на Путин. Марин льо Пен се държеше така, все едно е готова да я съблече. Левият чешки президент Земан лягаше и ставаше с хвалби за Кремъл.
Само че нахлуването в Украйна потресе света. Шокът е огромен. И целият този клон на философско-политическата теория бе счупен, а
самите путинисти го нарязаха на парчета
Орбан заклейми агресията. Тръмп похвали Путин, но преди да нападне цяла Украйна. После каза, че ако бе президент, нямаше да допусне инвазията. Германия, която традиционно праща свои политици в бордове на руски фирми, хвърли срещу Путин ракети “Стингер“. ЕС изненадващо реагира като един. А Земан каза, че лудите трябва да бъдат изолирани. Дори той, най-големият путинист, се обяви срещу Путин. Това бе Пиер-Дексовото „Сбъркахме!“ от 1956 г.
Но не само политици се изправиха срещу Путин. Стори го три четвърти от света. Сред тях е целият световен интелектуален елит, включително руски учени и културни дейци (част от тях - доскоро обвързани с Кремъл). Хиляди деца по света носят плакати “Путин - убиец“, милиони за миг пораснаха,
заплашени с ядрено оръжие от телевизора
Безброй хора проявяват доброволна солидарност с украинския народ, без дори медиите да узнаят. Съчувстват и на руския, като го разграничават от Путин. Някой сеща ли светът да е бил по-единен скоро в представите си? Путин не просто стана най-самотният човек: целият свят видя, че един много лош старец иска да му стори злини. Това е първото голямо следствие в културен план - XXI век се сдоби със своя първи злодей.
Може да се опонира: не бе ли Путин провокиран от Запада, нали има и други войни, защо той да е злодеят? Отговорът: защото той заплаши със Световна война. Не друг. Той извади танковете. Не друг.
Освен това с инвазията си Путин кардинално разказа играта на целия путинизъм. Няма по-зрелищно (само)убийство на това, в което путинистите вярваха.
Възелът трябва ли демокрацията да бъде примесена с елементи на путинизъм категорично бе разсечен. Либералната демокрация спечели идейно спора за десетилетия напред. Възможно е войната и нови епидемии да направят света изключително нелиберален. Но интелектуалните дилеми престанаха. Дълго занапред в умовете на мнозинството хора
либералната демокрация ще остане единствен идеал
С хилядите си недъзи тя е за предпочитане пред путинизма, който носи танкове. Отвикнал да цени мира, западният човек си спомни какво представлява той. Либералните демокрации не воюват помежду си; те воюват срещу нелиберални или нелибералните помежду си – това прозрение на Франсис Фукуяма е необорено емпирично до днес. Затова е хубаво либералните демокрации да се множат.
В смесицата от понятия, а и различното прилагане на обществени системи, е добре да дефинираме какво точно означава либералната демокрация. Ето едно лесно тълкуване: система, при която конституцията не се коригира, за да управлява един човек до живот, този човек не се сменя формално с друг, за да се върне, и не летят ракети към съседи... - това е либералната демокрация. Другото е путинизъм. Светът нагледно видя разликите.
Невъобразимо харакири покоси и една друга представа - за това кой е световният завоевател. Една от идейните спойки на разпадналия се на течения социализъм постановяваше, че световният империалист е САЩ, а Русия брани границите си. Затова единствените поводи, при които нямащи нищо общо помежду си леви активисти - от защитници на гейове, през синдикалисти, до военни ветерани - се събираха, бяха протести пред американските посолства. Сега обаче изведнъж се оказа, че агресорът е Русия.
Шокът в левите среди е като при атомна бомба
Оттук нататък няма как само САЩ да са империалистът. Тук е хубаво да се направи уточнението, че специално в България не видяхме разкаяни леви активисти на протест пред руското посолство. А щяха първи да търчат пред американското при повод.
Инвазията причини и други поражения на социализма. Дали под формата на русофилство (най-ярко изразено в България), или заради забежки по националистически и консервативни влечения той гледаше с вдъхновение Кремъл. Сега вдъхновението ще остане единствено при най-върлите социалистически ядра. Агитки, боготворящи руския лидер, все така ще има; те ще клеймят либералната демокрация и ще считат руските войни за гениални и отечествени... - но ще бъдат маргинали. Нормалните хора ще бягат от тях - това е най-големият удар на Путин по всичко путинско.
Цялата тази работа със социалистическата идея може да се окаже още по-дълбока. Възникнал в Дикенсови фабрики, революционизиран от Ленин, продължен и отхвърлен от френските екзистенциалисти, за да бъде преформулиран по-късно в защита на малцинства, социализмът успоредно губеше връзка с хората. Причината - фабриките отдавна не са Дикенсови. Залитането по Кремъл в последните години популистки все някак го задържаше при народните маси. Без путинизъм в огромен риск е самата социалистическа идея. Един продукт на индустриалната епоха си отива с нея.
И още много ценностни промени ще има сега. Ще се преобърне схващането, че в царството на икономическата свързаност няма дяволи. Политиката ще доминира над икономиката.
Светът бясно ще се въоръжава и никой няма да може
да обясни, че не бива. Промените в климата ще отстъпят като цел в името на текущото жизнено оцеляване.
Самата Русия задълго ще бъде изолирана. Не става дума само за санкциите в икономиката, политиката, културата, спорта... Десетилетия след Втората световна война се разнасяше славата на "лошия германец". Без да са виновни, сега вероятно тя ще сполети руснаците.
Путин със сигурност обича историята. Нападението над Украйна той мотивира с грешки в миналото, които следва да се преправят. Американските президенти също му говорят за история. Барак Обама рече веднъж на Путин, че не е застанал от печелившата страна на историята. Байдън сега му предрече съдбата на парий. Това, което искаха да му кажат, е, че светът се развива по свои си еволюционни натрупвания (Хегелово и Марксово схващане), независимо от човека: човек трябва да се пригоди, иначе е аутсайдер. Путин обаче очевидно мисли, че човекът е способен да промени хода на света. Това е вечен философски спор, който никога няма да намери решение. Сега просто е видно, че Путин тръгна сам срещу света.
