Аз пристигнах, 
аз съм Мария, 
аз съм Пунта Мара Габриел!... 

Това се случи, скъпи съучастници. 

Народният комисар Мария Габриел си взе неплатен отпуск от Европа и дойде в нашето село да играе ролята на царица. Царицата на празната фраза. 

Едно време прокурорът Вишински казвал, че самопризнанието е царицата на доказателствата. 

Мария Габриел не е точно самопризнание, по-скоро е нещо като втвърдяващо обстоятелство. Тя е като вълкодав на думите - като захапе някое понятие, тутакси го лишава от смисъл, съдържание и жизнена енергия. Може да приказва часове с абсолютно правилно структурирани, но напълно безсмислени изречения от сорта на: “Слънцето и днес изгря по установения от европейското законодателство ред. То е проекция на нашите приоритети. Ние подкрепяме иновациите и младите хора!” 

С две думи, Мария Габриел е доказана брюкселска дантела и царица на софистицираните шменти-капели.

Относно Вишински и самопризнанието като Царица на доказателствата в наказателния процес има една тънкост. 

Всъщност Вишински казвал точно обратното в теоретичните си трудове, но на практика действал баш на тоя принцип - хванете там няколко човека за ушите, проявете силата на убеждението с всички сили и средства, накарайте ги с нечовешки изтезания да си признаят съгласувано всички грехове срещу партията и народа, нататък лесна работа. 

Андрей Януарович Вишински бил същински инструмент за инквизиции в ръцете на божеството Йосиф Сталин. 

Заради неговата свирепост го наричали Андрей Ягуарович. Той въплъщавал на дело идеята на Сталин, че на репресиите трябва да се придава законообразна форма. Сиреч - ала-бала, член тоя, член оня, в името на народа, разстрел. 

Ягуарович е генерален прокурор на СССР по време на големите чистки и терор от 1930-те години. Сума народ пратил по лагерите и на екзекуция. 

Има из пожълтелите страници едно такова изказване на Вишински, цитатът е напълно автентичен, от обвинителна реч на един от публичните процеси: 

“Цялата наша страна, мало и голямо, очаква и изисква едно нещо: изменниците и шпионите, продали се на враговете на нашата Родина, да бъдат разстреляни като мръсни кучета… Ще мине време. Гробовете на ненавистните изменници ще обраснат с бурени и магарешки бодили, покрити с вечното презрение на честните съветски хора, на целия съветски народ. А над нас, над нашата щастлива страна, както преди, ясно и радостно ще блестят светлите лъчи на нашето слънце. Ние, нашият народ, както преди, ще крачим по пътя, изчистен от последните мерзки изчадия на миналото. Ще крачим начело с нашия любим вожд - великия Сталин - напред и все напред към комунизма.” 

Аз много обичам такава лирика. 

Високи сини планини, слънце, щастие, магия - шат на предателя главата! 

Аз пристигнах, 
аз съм Вишински, 
аз съм Андрей Ягуарович… 

В такава обстановка и трудовите колективи са много отзивчиви. 

Миналата седмица Джукондите от прокуратурата излязоха да протестират в защита на Главния прокурор, бранейки го с телата си от бутафорни атентати. Няколко дни по-късно същата колективна Джуконда вече пишеше кървави писма против същия човек - бум-тряс, махайте каскета барабар с главата на Главната прокуратура. Колективна лирика - и шат на жертвения козел кратуната! 

Това означава само едно - колективната воля на тия трудови колективи се управлява от някакъв център извън прокуратурата. И този център определено не е Пунта Мара Габриел. 

Усещам, че случва се нещо
и става ми твърде горещо. 
Товарете главите в каруци -
това е покана за екзекуция. 
***
Звуков файл - тук: