Прибрах се вкъщи и веднага усетих, че нещо не е наред – не защото имам силно развито шесто чувство, а просто защото входната ми врата зееше отворена, а от хола се чуваха непознати мъжки гласове.

- Бат' Кольо, подай теслата! – викна някой и малко след това започна да кове.

Ако са крадци, помислих си, надали ще вдигат такъв шум, защото освен чукането някой режеше нещо с флекс, а над цялата гюрултия се извисяваше и мазна чалга от стар транзистор:

- „Гаси тока, гаси, че си лягам, бързо гаси, няма да избягам…“

- Бат' Кольо – викна тоя с теслата, - дай му газ на това, любима песен! – и зачука в ритъм. – Дай, дай, оп, оп!

Прекръстих се и изскочих иззад ъгъла:

- Спрете тая чалга и да ви виждам ръцете! – изкрещях.

В хола заварих цяла бригада работници, които спряха да чукат, режат, мажат, бъркат и стреснато ме загледаха. Най-възрастният пръв се окопити, остави флекса, протегна се и спря транзистора. После ме погледна и попита:

- Мога ли да ви помогна?

- Дали можете да ми помогнете? – викнах аз. – Вие? На мене?

- Бат' Кольо, тоз май нещо е нервен – академично отбеляза онзи с теслата.

- Вижте – с целия си авторитет заговори бат' Кольо, - ние тука работим, гоним срокове, така че айде, ако обичате… - и ми посочи вратата.

- Какво правите вкъщи, бе? – закрещях аз. – Защо режете тия дъски, какво ковете там, онзи защо бърка цимент и го изсипва върху килима… 

- Вижте, успокойте се – вдигна ръце бат' Кольо.

- А тоя защо уринира във фикуса ми – невярващо посочих един от работниците, който се облекчаваше встрани от нас. – Ти защо уринираш във фикуса, бе?

- М? – погледна ме той, след което се изтръска, върна се при останалите и продължи да си бърка цимента.

- Вижте – потрети бат' Кольо, - това, което вършим, е напълно законно, имаме документи и всичко, разполагаме с договори, разрешителни, неща!

- Договори за какво? – почти пред нервен срив попитах аз.  

- Ами според документите земята тука вече е с променен статут, тоест – може да се строи, но не много, де, само няколко вилички от по три етажа.

- Моля? – не разбрах аз.

- Собствениците имат познати където трябва – обясни ми онзи с теслата, - сменили са си статута на земята и сега могат да си строят върху нея, елементарно… Вече всеки ден го правят това, той се чуди!

- На, чети – бутна в ръцете ми папката с документи бат' Кольо.

Отворих и зачетох напосоки:

- „Разрешава се строеж на вилно селище…“, „Вече не попада в екологичната мрежа на "Натура 2000"…“, „Птиците писмено са уведомени да не прелитат повече от там“, „Адрес на строежа: Дюна първа, Созопол…“ 

- Точно така – кимна бат' Кольо, когато чу адреса, – Дюна 1.

- Където сме и в момента и подготвяме терена за строеж – допълни онзи с теслата.

Поех си дълбоко дъх, преброих до десет, за да не се стига до убийства, после преброих и до двайсет, след което бавно, като на идиоти, обясних:

- В момента сте на улица "Дюна" 1, не сте на Дюна първа, Созопол.

Бат' Кольо издърпа документите, разгледа ги внимателно, почеса се професионално по главата и каза:

- Аз точно се чудех защо не се вижда морето, па то сме объркали адреса – после ме потупа приятелски по рамото. – Ще прощаваш, селски, ама то в тая държава нали вече всеки навсякъде си строи, та въобще не се замислих, че може да има нещо нередно в това да ти застроим хола.

След което си събраха нещата и докато ги зяпах слисан, си тръгнаха.

Огледах натрошените дъски, рязаните плочки, поругания фикус и циментирания си килим, после въздъхнах и си казах – поне замазката им е безупречна, да дойдат тия от „Графа“ да видят как се прави!