Обичам да помагам на полицията. На полицията трябва да се помага - тя, милата, без нашата помощ е за никъде. Не минава ден, без да ми се обади по телефона за помощ и съдействие. Е, все още не съм на възраст, за да я подпомагам финансово през балкона, но за всеки случай се държа учтиво с тия, дето ми се обаждат - може пък и наистина да са откъм нея. 
Ето, и тази сутрин - още не излязъл на тротоара, и във входа нещастен полицай ме пресрещна и ме пита дали искам да съм лице. Лице - на какво, попитах с надеждата, че става въпрос за рекламно, та да изкарам някой лев и аз, а той ми обясни - поемно. 
Предположих, че ще трябва да се пренася нещо, а аз трябва да го поема, и го огледах с известно подозрение - толкова рано никой не си изнася багажа, но ми бе обяснено, че от мен нищо не се иска, само да стоя и да гледам как тарашат апартамента отсреща и накрая да се подпиша, че съм видял какво е вътре чудо станало.
Ами комшията, дето живее в него, съгласен ли е, попитах, а полицаят ми обясни, че на никого не му пука дали оня е съгласен или не, защото колегите ей сегинка ще го приберат на топло, ако знам в тия жеги каква фурна е сега в предварителния, моментално ще се замисля дали да противозаконствам, така че топлото е в буквалния смисъл и дори оттатък.
- Ами - рекох, - имам половин час, а и от сума ти време ми е любопитно да видя какво става от другата страна на стената - ако знаете какво се чува понякога оттам - направо ще ви се прииска да звъннете на вратата и да помолите да се включите.
Полицаят ме загледа още по-нещастно.
- И като се включа - какво? - пита.
Обясних му. 
Още повече се натъжи.
- И кво правим сега? - попита. - Те си живеят живота, а ние ги тарашим без юридически последствия. Вечер ги прибираме, за нощните програми ги пускат, щото имали херния и някой трябвало да им я масажира. Ровим из долапите им, вадим разни работи, после ни казват, че сме нарушили процедурата, и адвокатите им ни се хилят в лицата. Кво правим - питам аз - и от какъв зор?
Замислих се. На полицията трябва да се помага - зер без нашата помощ е за никъде. 
- Виж, младежо - рекох, - дай да си поема поемната роля, вие там с колегите си тарашете каквото ви е писано в разпореждането, аз ще поогледам, а после - вие стойте и гледайте.
Обърнаха апартамента с хастара навън - да ти е драго да гледаш. Аз тоя съсед и без това хич не го харесвах. Събраха в една кошница разни торбички, пакетчета, пликчета, пищови, хартии, телефони и каквото още им хареса, описаха ги на един лист и ми дадоха да го подпиша.
- Момент - рекох, - аз това няма да го подпиша, защото е документ с невярно съдържание.
И докато ме гледат на кръв, хванах телевизора - голямо чудовище, едва се обхваща с две ръце - и - прас - на земята.
- Кво правиш ти, бе? - викна екипът с глас голям, но аз в това време ритнах аквариума и златните рибки, шаващи с перки насам-натам, за да успокояват оня със заповедта за европейски арест, се разпиляха по килима за радост на котката.
- Ти си пълно куку бе, чиче - рече ми полицайчето. - Тоя може да си купи цял магазин за телевизори и езеро със златни рибки! 
- Може, разбира се, ама поне като се върне вкъщи, ще завари стъкла по пода и рибешки гръбнаци навсякъде. Поне за час да му е гадно, преди да му дойдат адвокатите и да заметат мазалото! Дайте сега протокола, да подпиша, че сме заварили всичко на дармадан и щетите не са по наша вина!
Полицайчето кимна разбиращо - абе, каквото и да ми говорите, в полицията работят интелигентни хора, огледа се и съвсем случайно уцели с кристалния пепелник венецианското огледало в антрето. 
Писахме и него в протокола за оглед.
В тоя живот трябва да има поне елементарен елемент на минимална справедливост!