Шляех се по улицата, когато чух зад себе си бързи крачки и настоятелен глас ми нареди:

- Стой!

Спрях, обърнах се. Добре облечен мъж стоеше пред мен и най-приятелски ми се усмихваше.

- Много исках – каза той – да те срещна лично. Имам важна новина за тебе.

Рекох да продължа по пътя си, но той ме хвана за пеша на жилетката ми.

- Наистина настоявам – рече той – лично от мен да чуеш това, което ще ти кажа!

Въздъхнах.

- Давай – рекох, – щом настояваш…

- Лично не се познаваме – вика онзи, – но ти си гласувал за мен на изборите, аз се издигнах, станах депутат, политик, голям човек!

Вдигнах рамене.

- Това ли е голямата ти новина? Жив и здрав да си! Чао!

- Не, не това е новината. Искам лично да ти призная, че имам угризения на съвестта.

- Не знаех – признах му аз, – че там, горе, дето вие живеете, някой изобщо има съвест.

- Хе-хе – махна той с ръка, – така се говори за нас, политиците, ама то не е истина. Спрях те, за да ти кажа истината. Съсипан съм, че нищо не изпълнихме от това, което ти обещахме – аз и партията ми. Имам страхотни угризения, страдам морално, така да знаеш!

- Добре – викам му, – ама до края на мандата има още много време. Не е късно да изпълните обещаното на избирателите.

Той врътна глава.

- Не се хващай за такива дреболии. Важен тука е моралът, а ние – аз и партията ми – нямаме равни по морал.

Огледах го внимателно.

- Ти сериозно ли ми ги говориш тези работи!

- Разбира се – кротко рече онзи, – съсипахме се морално, така да знаеш, сили не ни останаха!

- Добре – казвам, – ама няма ли да ви олекне повече, ако свършите нещо за хората, пък после да седнете да страдате!

- Ние – казва той – се скъсваме от работа. Строим и градим денонощно, непрекъснато чертаем планове и пишем обещания!

- Не знам – викам аз, – ама делата ви нещо много куцат. Където турите покрив – капе, където направите инфраструктура – разпада се, всичко е криво и нефелно.

- Нямаш представа – вика, – колко страдам за това! Няма нищо по-лошо от угризенията на съвестта, изгубих съня си, апетит нямам.

- А помниш ли – пита ме – ти какво каза след изборите? Че никога повече няма да гласуваш за нас! Тогава аз наредих да изпратят при тебе данъчни и ревизори, а те обърнаха фирмата ти с хастара навън!

- Минало – казвам.

- После изпратих прокуратурата да те тараши и да те мачка!

- Помня – викам му, – доста псувах тогава, да знаеш!

- Срамувам се и много ме боли, че така направих  – почти се разплаква онзи. – Само ако знаеш каква мъка ме гони, час спокойствие нямам!

Махвам с ръка.

- Твоята – казва ми –  е лесна, нямаш никакви грижи, шляеш се по улиците и нищо не ти тежи. Ние – аз и партията ми – се съдираме от болка и срам, защото нашата съвест мира не ни дава!

- Приключил съм – казвам му – с вас и вашите грижи. Чао!

- Не, искам да си наясно с нашия морал – моя и на партията ми, да знаеш, че ние решително осъждаме всичките ни грешки и истински страдаме.

- Гледай – викам му, – имам си достатъчно главоболия, върви си по пътя и ме остави на мира.

- Така ли! – викна той. – И няма да проявиш грам разбиране и човещина за моя и на партията ми морал, така ли! Ние страдаме, това е важното сега!

- Вие – казвам му, – ако имахте грам морал, нямаше да сте управляващи!

И тука се случи нещо, което ме изненада. Той се извъртя и залепи на бузата ми един силен и звучен шамар.

- Това – рече – е да запомниш добре, че и ние страдаме много за всичко!

Запомних го, разбира се, но не го разбрах – защо за чужди мъки и морални страдания трябваше аз да ям дървото. Явно вече и моралните тегоби не са безопасни за околните!