- Моля, един билет до крайната гара със запазено място.

- Ще трябва – казва касиерката – да доплатите и добавка за бърз влак.

- Защо? – питам я. – Нали това е най-обикновен пътнически влак!

- Така е, но той може да стане бърз влак!

- Как така пътнически влак ще стане бърз? – не разбрах аз.

- Ако началството нареди – ще стане. Такива са вътрешните ни правила!

- А ако не платя?

- Следващият, моля!

Влакът беше мърляв, стар, много очукан. На мястото, посочено в билета ми, седеше човек, който не беше склонен на никакви преговори. Поклати глава и отсече:

- В този влак запазени места няма.

Застанах на един крак в коридора, а влакът тръгна напред. По едно време композицията забави ход насред полето, остана на място и спря да диша.

- Ще чакаме! – обяви кондукторът. –  Линията е затворена.

Попитах го:

- Колко време ще бъде това? Животът ни мина в чакане!

Кондукторът не трепна.

- Такива са правилата. Като ни кажат да чакаме – чакаме. Когато ни пуснат – вървим напред.

- Ама – рекох – току-що до нас мина един влак!

- Празен е – увери ме кондукторът – той минава, за да провери линията!

- Това са глупости на квадрат – викам му. – Даваме път на празен влак, а ние кибичим тука като обречени!

- Виж – вика кондукторът, – за мен най-важното е пътниците да са с редовни превозни документи!

- Важно е – казвам му, – ама един седи на моето място и не ще да помръдне.

Кондукторът вдига рамене.

- Който пръв седне – мястото си е негово.

- Ама аз платих за запазено място!

Той пак вдига рамене.

- Не си само ти, много си плащат, ама всеки сяда където може. Това са правилата. Като в живота. Който свари – той ще натовари!

- За това – казвам му назидателно – никой не ви обича вас! Хаос и безумие цари, взимате парите на хората, а услугата я няма никаква! На влак се качват само хората, които нямат избор, знаят, че няма да ги закарате, ама плащат и пътуват, щото друго няма.

- Ние – вика онова ампе – сме като държавата. Нея никой не я ще, ама клечим тука и живеем. Държавата е такава и друга нямаме.

- Гледай – викам му, – току-що мина още един празен влак!

Кондукторът вдигна назидателно пръст:

- Този влак го кара лично премиерът на държавата! Със 160 км/ч! 

- Хубава работа! – възроптах аз. – Защо премиерът не дойде тука да кара! И без това дадох пари за пътнически влак, който някога може да стане бърз. Ей сега е моментът да вдигнем скоростта до 160! Ако се бутурлясаме, печели цял народ! Ако стигнем благополучно, печели премиерът! 

- Не става – не отстъпва кондукторът, – премиерът може да кара само празен влак!

- Какви ги вършите, бе! – питам го – Хората са му най-голямата гордост. Те го носят на ръце, ръкопляскат му на всяка дума и най-важното – кълнат се в него. А вие разделяте премиера от това богатство!

- Виж – рече ми кондукторът, – железниците може да са много застреляни, като средство за транспорт и организация, ама все пак имат акъл да не дадат на премиера да кара влак, в който има хора!

- Значи – казвам му – аз платих за пътнически влак, който някога може да стане и бърз, ама всички са наясно, че това няма да ни огрее, нали?

Кондукторът се съгласява.

- Всички са наясно. Както е ясно и това, че всеки се блъска за нещо, което може да стане държава, ама то не става, нали?

- Нищо не разбирам – признавам аз. – Премиерът ни цяла държава кара, а вие го лашкате на празен влак!

Кондукторът ме гледа съжалително.

- Първо – казва ми – погледни държавата на какво прилича, после ще говорим за железниците!

- Прав си – викам му, – ама все пак му уйдисвате на главата. Давате му да натиска копчетата и да вика: Пуф-паф!

- А, това ли? Че той така си вика и без влак, не си ли го чул...

Този път не му опонирах – нямаше за какво.