Прегърбен, изморен и посърнал, приятелят ми идва късно вечерта и още от вратата вика:

- Уморих се да ги гледам и слушам! Едно и също дрънкат, само лакърдии пробутват или глупости ръсят.

Не го питам нищо – ясно е кого ще клеймим пак.

- Отворят ли си устата – вика, – само обещания, само клетви срещу врага и водопад от празни приказки.

- Гледай – казвам му, – има един начин да излезеш на глава с политиците, да ги надприказваш и хич да не ги бръснеш за нищо!

Той клати глава:

- Мислил съм върху това, ама нищо не измислих.

- Има вариант да ги матираш на техен терен, малко е скъпичко, ама работи безотказно.

- Да не ме бият после? Че сега за щяло и нещяло идва полицията и те прибират на топло.

- Никой копче няма да ти каже. Всичко ще се промени, като си купиш телевизия.

- Аз телевизор си имам. Там са най-големите дивотии.

Викам му:

- Не ме разбра. Не телевизор, а телевизия. С камери, с екипи, с микрофони и прожектори.

- Че каква ще е тази моя телевизия!

- Най-важните предавания ще водиш ти. Ще каниш само политици в студиото си и няма да спираш да говориш. Нали си гледал какво правят телевизионните водещи? Казваш всичко, което ти хрумне в главата. Ще прекъсваш гостите, ще им припомняш какво са казали миналата година по същия повод. Така ще им скъсаш напълно нервите. Те много мразят нещо да им се напомня.

- И политиците ще идват, така ли?

- По списък, по азбучен ред, краката ще си строшат, само им дай камера и микрофон.

- Знаеш ли – казва, – на всички митинги и събрания съм ходил, ушите ми хванаха мазоли, краката ме болят от висене, а животът ми се скапа съвсем.

Много пъти съм се опитвал аз да им кажа нещо, препоръка, съвет, но те никога не са ме изслушвали. Политиците винаги са подминавали хората. Охраната ме е гонела с камъни. Не ща повече така. Искам и моят глас да се чува, все пак аз съм народът!

Гледам го, гледам го, пък му викам:

- Ти наистина си много зле! Политиците не чуват нищо друго, освен своя глас. Те съвети не приемат. Не помнят миналото, а за бъдещето нямат никаква представа. Но ако си купиш телевизия, ще можеш да чуваш и своя глас. Общо взето, картинката е проста – те си дрънкат каквото си искат, ти говориш каквото си щеш. Но можеш да ги прекъснеш, да ги спреш, да ги объркаш. Можеш дори да им се хилиш като ряпа в очите! А това не е малко.

- Това ще промени ли нещата?

- Глупости! Нищо не може да промени нещата. Само ще ти донесе разтуха, ще ти олекна, а и на много такива като тебе. Друг живот ще заживееш.

- По-добър или по-кофти?

- Друг. Измислен, телевизионен. Ще забравиш за дребните човешки радости и грижи. На другите ще казваш кое е важно и кое е плява.

Той дълго мисли, а после ме пита:

- Скъпо ли е да се купи телевизия?

- Зависи – казвам. – Има и такива, които не струват и два лева. Но има и по-лъскави. Важно е колко кинта имаш заделени настрана.

- Не са много – признава той, – колко заделени пари може да има един човек от народа, а?

- Чакай! – казвам му. –  Тук има един важен детайл. Започнеш ли да говориш от телевизора, ти вече няма да си човек от народа.

- А какво!

- Не знам – признавам аз. – Нещо като човек, ама на друго, различно ниво.

- Това добро или лошо е? – пита ме той.

- Гледай – казвам му. – Докато се интересуваш от добро и зло, ще си останеш един от народа и нищо друго. Това е омагьосан кръг, брат ми. Ако искаш да чуваш гласа си – купуваш си телевизия. Ако искаш да си човек от народа – купуваш си телевизор. Това е диалектиката на демокрацията.

- Леле!

- Телевизията, брат, удря в главата, тя знае къде съпротивата е най-слаба. Това можеш и по себе  си да го прецениш, нали?