Димитър Якимов е един от най-великите футболисти в историята ни. Сред почитателите на футбола от своето поколение е прочут със своя дрибъл, технически умения, а и голмайсторски нюх. Джентълмен на терена. Роден е на 12 август 1941 г. в село Шлегово, днес в Северна Македония. Играл е само за два отбора - "Септември" (Сф), с който печели Купата на България през 1960 г., и ЦСКА, с който е седемкратен шампион и четирикратен носител на купата. Има 67 мача и 9 гола за националния тим на България. Един от най-важните му голове е за победата с 1:0 в паметния трети плейоф срещу Франция във Флоренция (Ит) на 16 декември 1961 г., с която България се класира за световното първенство в Чили през 1962 г.
Якимов много рядко дава интервюта, дори 50 години пази мълчание, защото е обиден на журналистите, че заради клубни пристрастия никога не го избират за Футболист №1 на България. Неговите истории тук са подбрани от малкото му медийни изяви.
1. В началото
Детството на Якимов преминава в столичния квартал "Коньовица", но не е било никак лесно. "Работил съм и на Сточна гара, товарил съм дини. След това обаче започнах да играя организиран футбол в "Септември", докато преди това играехме само по градинките. Аз много обичах футбола, но ме упрекваха, че много обичам да лъжа, а не да подавам. По онова време обаче нямаше вечерен час и играехме по цял ден", спомня си той пред TV7.
2. "Като дете бях от "Левски"
Якимов изненадва всички, когато обявява пак в това интервю пред TV7, че като малък е симпатизирал на "Левски". "Като дете бях от "Левски". Вуйчо ми ме водеше на мачовете им. След това отидох войник и просто трябваше да стана от ЦСКА... Ако не бях отишъл в ЦСКА, нямаше да бъда Митата и нямаше много хора сега да са щастливи, че съм техен идол... Не съм очаквал, че ЦСКА ще ме покани. Беше 60-а година, октомври месец. Подписах заповед - доброволец в ЦСКА. До 62-ра октомври карах там казармата. И се срещнах с много велики футболисти, които играха по това време. Лека му пръст на Гацо Панайотов. От него младите сме се учили. Той ни учеше, че топката се поема, а не се спира... че се подава напред, а не в краката. Казваше ми, че по-трудно е да изработиш ситуацията, отколкото да вкараш гол. Гацо Панайотов след това стана кум на сватбата ми. Футболът определено най-много ми вървеше. Училището и браковете - зле. Те не ми вървяха", спомня си Якимов.
3. Приятелството му с Гунди и Котков
Димитър Якимов е бил един от най-близките приятели на Георги Аспарухов-Гунди и Никола Котков. Пред Дарик радио той разказва спомените си от тях и за погребението им през 1971 г.
"Гунди беше изключително културен и възпитан човек, за разлика от много други футболисти, които нямат тези негови качества. Много скромен беше. Веднъж дори ми каза: "Мита, много се спори, но ти си по-техничен от мен!". Това е едно признание за мен, никой не го правеше.
Един път с него и Сашо Костов ще се срещаме на "Славейков", за да ходим на кино. Точно се събрахме и се юрнаха 10-15 младежи, всички тичат към Гунди за автографи. Ние със Сашо се спогледахме и си казахме, че сме излишни. Бог да го прости Никола Котков, и с него бяхме много добри приятели. Когато починаха с Гунди, ние бяхме почивка, бях със семейството в Слънчев бряг. Отивахме на закуска с децата и чух по радиото, че са загинали. Веднага оставих всички, качих се на самолета и дойдох на погребението им. Такова погребение не се помни... Цяла България се беше стекла там, да отдаде уважение на Гунди и Котков. И аз от време на време ходя на 30 юни на помена на двамата, когато имам възможност".
4. Провалът на Мондиал 1970
Якимов разказва своята версия за неуспеха на България на световното първенство в Мексико през 1970 г.
"Бяха решили да ни качат на Белмекен. Казаха, че е същата височина като в Мексико. Бяхме при зимни условия, имаше сняг. Един булдозер разчистваше игрището, но футбол не можеше да се играе. Идваше един раздрънкан автобус, който ни сваляше до Велинград. Който не е ходил по този път, не знае - десетки завои. Слизахме долу, правехме си тренировките и вместо баня, душ, почивка, ние трябваше наново да се качваме на Белмекен. Спяхме и ядяхме по автобусите. Това беше почти всеки ден. Вече в Мексико ни казваха кои на коя маса да седнат. За едни няма супа, за други няма вода. Ограничаваха ни с килограмите. Обезводняваха ни. Някой глупак го беше измислил това! Тези лишения бяха пълна глупост на нашите шефове. Принудихме се да ходим, да плащаме и да си купуваме вода. Организмът ни искаше вода. До първия мач с Перу обаче това нещо не се промени. Бяхме на концлагеристки условия. Там беше голяма горещина, поведохме с 1:0, над 40 градуса. Когато свърши първото полувреме, от терена до съблекалнята имаше 50-60 метра. Тичайки натам, видяхме една маса с напитки и всеки грабеше - по две, по три, даже по 5 шишета вземахме. След това Божков ни видя и ни каза да спрем. Но аз се криех и пиех вода. Не сме очаквали, че така ще стане второто полувреме, въпреки че Бонев вкара за 2:0. Със случаен удар стана 2:1. Умората си каза думата. Аз пък като тичах, чувах как 5 литра вода кльопка в корема ми. Трудно ми беше да бягам. Изравниха ни, после 3:2 направиха. Даже четвърти гол ни вкараха, но съдията го отмени. После всичко тръгна надолу, паднахме от Германия 2:5, с Мароко 1:1... Цялата вина е в нас - футболистите."
5. Принудителното отказване от футбола
През 1974 г. Якимов изненадващо е освободен от ЦСКА. Тогава е на 33 години и определено има какво да даде още на футбола. Но кариерата му така и не продължава и той спира с футбола след 287 мача и 141 гола за ЦСКА. И до днес не става ясно защо "Поетът на футбола", както е наричан, е принуден да се откаже. Неофициално се твърди, че висши генерали са настоявали за това. Из столицата вървят слухове, че Митата е бил провокиран и ударил син на високопоставен военен, заради което веднага е вкаран в черен списък.
Самият Якимов не влиза в подробности за края на кариерата си, но отново пред TV7 дава да се разбере, че е имал желание и възможност още да играе. "Станах голмайстор в България и ме изгониха от ЦСКА. Това беше наградата. Казаха ми, че няма какво да се очаква повече от мен. Мисля, че това е парадокс - да станеш голмайстор на страната и на следващата година да не може да играеш. Принудих се да се пробвам на други места. Отидох в Сливен. Там имаха силен военен отбор. Дойде един майор, разговаряхме и уж се разбрахме, но след това той се качи горе при шефовете и ми каза да изчакам. Мина около половин час, той се върна и ми каза, че не ми разрешават да играя там", разказва великият футболист.
