Quantcast
С автомобил през непризнатите Донецка и Луганска република | СЕГА
facebook
twitter

Уикенд

МАРШРУТИ

С автомобил през непризнатите Донецка и Луганска република

Родният Перник отваря границите пред пътешественика Валентин Дрехарски
1 810
Православен храм в град Горловка, Донецка народна република.

Пътешествието ми през 2016 г. с автомобил от Кипър до Баренцово море продължи 83 дни. Пропътувах над 23 хиляди километра, като обиколих седемнайсет държави и стигнах до бреговете на шест морета: Средиземно, Черно, Азовско, Бяло (на север), Баренцово и Балтийско.

Избрах такъв маршрут, изхождайки от няколко съображения. Първо, исках да разгледам държавите от двете страни на условната разделителна линия между Изтока и Запада. Тя започваше на юг от „Зелената линия“, отделяща Република Кипър от Севернокипърската турска република, и стигаше на север до 200-километровата граница между Норвегия и Русия. Втората причина е, че исках да обиколя държави, които през последните няколко века са били в състава на пет империи: Турската, Руската, Шведската, Германската и Австро-Унгарската. Трета причина - имах желанието да видя с очите си как се живее в държави и територии, съществуващи в противоречие с международните решения и правните принципи. Сред тях са Луганската народна република и Донецката народна република, отделили се от Украйна през 2014 г.  В тези региони тече сблъсък на два основни и с еднаква юридическа сила, но коренно противоположни принципа. Единият е „Правото на нациите на самоопределение“, а другият е „Ненарушимост на държавните граници“. 

-----

От южния руски град Таганрог потеглих на север към граничния пункт с Донецката народна република. Руските граничари ме пуснаха без проблем. Но при донецките нещата не се получиха. Като ми видя паспорта, проверяващият веднага ме изпрати при началника на граничната застава. Последният ми обясни, че по техните закони туристи не се допускат свободно да влизат в републиката. Можело само ако отивам служебно, след разрешение от техните власти. Или пък, ако имам лична покана от някого и той е декларирал, че ще отговаря за мен. Върнаха ме обратно в Русия.

Направих 120-километров преход до следващия граничен пункт, вече в Луганската народна република. Там ситуацията се повтори. Началникът на заставата и тук ми обясни, че като турист е изключено да ме пуснат, и ме попита имам ли познат, при когото отивам и който да ме чака. Отговорих, че нямам такъв, но искам да посетя Луганск, защото е побратим с моя град Перник в България. Просто от емоционални съображения желая да разгледам братския град на родния ми Перник. И човекът ме пусна. Името „Перник“ се оказа пропуск за влизане в Луганската народна република.

Луганската република ме посрещна и с друга изненада – докато граничният служител въвеждаше в компютъра домашния ми адрес на ул. „Отец Паисий“, седящата в съседство негова колежка каза: „Аз съм чела за този човек. Той е ваш писател“.

На следващия ден рано сутринта без проблеми преминах от Луганската в Донецката република. По този начин полулегално проникнах в зона на военен конфликт.

 

При сепаратистите от Донецк и Луганск

 

Ако трябва да обобщя как местните хора виждат събитията в Донецката и Луганска република, мога да ги цитирам най-общо така: „През 2014 г., когато украинските националисти взеха властта в Киев, ние тук се вдигнахме на въстание и се отделихме. Украйна иска да бъде със Запада - добре. Украинците искат да бъдат ръководени от Съединените щати - добре, щом така им харесва. Ние тук обаче не искаме да бъдем командвани от американците. Ние тук сме част от руския свят и искаме да сме с Русия“.

Луганската народна република ме посрещна с обезлюдени райони. Беше празникът Света Троица, който тук е доста тържествен и се празнува в събота, неделя и понеделник. Но другата причина да няма много хора е емиграцията заради военните действия.

Първо се спрях в малкия град Антрацит. От името му става ясно, че той е разположен в район с развит въгледобив. Нямаше нищо впечатляващо от туристическа гледна точка. В малък ресторант се нахраних с вкусно местно ястие, подобно на нашия винен кебап. Заедно с безалкохолна напитка и хляб ми струваше 5 лева - доста по-ниски цени, отколкото в Русия.

И в двете републики се ползва руската рубла. Поради санкциите не действаше системата за международни картови разплащания и нямаше роуминг, за да ползвам мобилния телефон. В двете републики не се изискваше застраховка "Гражданска отговорност" за автомобила. Останах с впечатление, че Донецката и Луганската република функционират като самостоятелни държави, тясно обвързани с Русия. Всяка от тях притежава всичките атрибути на държавната власт: конституция, държавен глава, правителство, армия, знаме, герб и т.н.

 

Побратимената на Перник столица Луганск

 

За рождена година на Луганск се счита 1795-а. Тогава руската императрица Екатерина ІІ издава указ за изграждане на завод за стомана и за производство на оръдия. В днешно време Луганск е крупен индустриален център с развито машиностроене. Например тук се намира най-големият в Европа завод за производство на дизелови локомотиви. Населението на града е близо половин милион, по-голямата част от които са руснаци.

Най-големият ресторант в града и сега се казва „Перник“.  Всички хора, с които разговарях (и в Донецк, и в Луганск), знаеха за този ресторант. Били са в него, но никой от тях нямаше представа какво значи думата „Перник“. Беше им интересно да научат, че това е град в България, който е бил побратимен с Луганск.

Пренощувах в автомобила на паркинга пред Министерството на енергетиката. Преди разсъмване потеглих към Донецката република. На граничния пункт само погледнаха паспорта и попитаха:

 

„Имаш ли оръжие в автомобила?“

 

Провериха багажника и ме пуснаха да вляза.

Дебалцево беше първият град, който посетих в тази република. Вече започнахме да забравяме за „Дебалцевския котел“ и тежките сражения, които се водиха там. „Котелът“ представлява обкръжени няколко хиляди украински военни в района на Дебалцево. Този град бих определил като „тъжен град“, а неговите жители бих нарекъл „тъжни хора“. Това е заради разрушенията и жертвите сред населението. Разговарях с няколко души рано сутринта в центъра. Направи ми впечатление изразът: „Ние воювахме със злоба, затова успяхме да се справим с по-силен противник“. Попитах сражавали ли са се на тяхна страна и части от руската армия. „Не“, отговориха, „ние сами се справихме. Сами извоювахме тази победа. В отделни операции са участвали руски спецчасти. Руски разузнавателни самолети ни предоставяха разузнавателна информация. Русия ни достави съвременно въоръжение. Имаше и доброволци от бивши съветски републики, от Сърбия, от Чечения. Най-добри са чеченците, те се раждат войници. Но основно ние воювахме“.

След Дебалцево на един блок-пост ме спря военен от Донецката народна република. Попита ме дали мога да го закарам до Донецк. Обясних му, че съм турист и преди това искам да мина през Горловка и Макеевка, за да ги разгледам. Той каза: „Няма проблем. Това е интересно и за мене. Дори ще мога да те разведа“. Попита по телефона своя командир дали може да се забави с турист от България, разрешиха му. Така Евгени ме заведе на най-интересните места в Горловка, Макеевка и Донецк.

И Горловка е индустриален град с развито машиностроене и въгледобив. Паркирах в центъра и свалих навигацията, за да не ми я откраднат. Евгени се изуми и каза, че при тях такова нещо е невъзможно. В началото след независимостта имало нарастване на престъпността, но после изловили всички бандити и крадци и ги вкарали в затвора. Сега никой не смее да пипне чужда вещ, защото знае какво го чака, обясни ми Евгени.

След Горловка спряхме в Макеевка – град с 350 хиляди жители, разположен в индустриалната област Донбас. Над половината от населението му са етнически руснаци. Голяма част от жителите работят в рудниците и заводите наоколо. Металургичните заводи са причина това да е един от най-замърсените градове в Източна Европа.

Докато ме развеждаше из района на Донбас, не пропуснах възможността да разпитам Евгени за обстановката и с какво конкретно се занимава. Той ми обясни, че е артилерист в батарея 122-милиметрови гаубици „Гвоздика“. Официално тежките оръдия са раздалечени от фронтовата линия. Но на практика през деня те обикалят и набелязват цели сред позициите на украинската армия. През нощта

 

изкарват самоходните оръдия на огневи позиции

 

Дават по няколко изстрела по целите, които са набелязали през деня. Бързо се изтеглят, преди украинците да разкрият позициите им и да започнат да ги обстрелват. По същия начин действали артилеристите от армията на Украйна. Но последните стреляли не само по военни цели, но и по заводи и електроцентрали. Понякога украински снаряди попадали и в жилищни сгради.

Град Донецк има близо един милион жители и е столица на непризнатата Донецка народна република. Наричат го „Града с милион рози“,  защото за всеки жител се засажда поне по една роза. По улиците и в парковете беше пълно с розови алеи и градини. С Евгени започнахме обиколката от Олимпийския стадион, а след това в един от кварталите на Донецк се почерпихме в малка сладкарница, където работеше жена му. Донецк ми се видя чудесен съвременен град. Спрях се при Паметника на Младостта в центъра. Отстрани е изписан и стих на поет: младостта му се е присънила като боса девойка, ходеща по тревата с полуразкопчан халат.

След като ме беше развел из Донецк, закарах Евгени до неговото поделение, на двадесетина километра от града. По нищо не си личеше, че там има самоходни артилерийски оръдия. Това си беше на пръв поглед един селскостопански двор. Но явно в оборите за животни, някъде под навесите, държат техните самоходни оръдия и друга техника. Евгени отиде да говори с командира на поделението дали ще ме пусне вътре, за да разгледам, но му отказаха - не можело

 

обикновен турист от държава, член на НАТО,

 

да се допусне в поделението. Евгени ми подари три големи армейски консерви с телешко месо. Така се разделихме с този артилерист, с когото се срещнах случайно и който бе мой екскурзовод из три града на Донбас.

Обикаляйки из тези места, видях доста разрушения от войната. Видях разрушени жилищни сгради, разрушени бензиностанции, промишлени халета. На един блок-пост в Донецката република отбиваха движението от главния път. Когато попитах защо, военните ми обясниха, че този път минава на около километър от фронтовата линия и от украинските позиции. През деня украинските снайперисти, за да не скучаят, стреляли по преминаващите автомобили. Това ми се видя много невероятно, но на репликата ми: „Не може да бъде!“, те отговориха: „Да, истина е. Затова с цел безопасност на пътуващите отбиваме автомобилите по друг път“. 

Краснодон беше последният град, който посетих в самопровъзгласилата се Луганска народна република. Той е известен с нелегалната младежка антихитлеристка съпротивителна организация „Млада гвардия“. В центъра на града има паметник на младогвардейците, пред който на пост стояха две ученички. Напуснах Луганската република през ГКПП „Изварино“ в посока Русия. За три дни в района на Донбас изминах 680 км.

Още

Кирил Петков с бг слоган: Една дестинация - 100 преживявания

26.11.2021

Обновена

МИЛА КИСЬОВА

2552
Пътуванията на българите в чужбина съвсем секнаха

22.11.2021

7016
Свещарската гробница няма аналог в България

12.11.2021

ЯВОР ЕВТИМОВ

7941