Миналата година литературната общност пропусна важен празник: един век от създаването на една от най-влиятелните антиутопии – „Ние“ на Евгений Замятин. Може би причина за това е фактът, че в средата на 40-те години на XX век възторженият фен на руснака Джордж Оруел пише най-популярната рецензия на романа, в която го датира от 1924 г. Установено е впоследствие, че „Ние“ е написан по-рано. Това няма значение, защото, когато и да бъде почетен Замятин, все е заслужено.
Роден е на 20 януари 1884 г. в Лебедян, Тамбовска губерния. Съдбата му е типична за търсещия правдини руски интелектуалец - вее знамето на революцията, после тя го обявява за враг.
За късмет не го изяжда,
само го праща в емиграция. Ключовият момент е „Ние“. След популяризирането на романа Замятин е забранен за публикуване, а той пише писмо до Сталин с молба да го пусне в чужбина. „Нарисуваният“ върху страниците сатрап склонява, скоро дори го реабилитира. Макар да е погубил мнозина интелектуалци, понякога Бащата на народите е бил благосклонен към тях. Впрочем малко известен факт е, че Йосиф Висарионович става Баща на народите след прегледи на изкуствата на републиките в СССР: той покровителства проявите –
вае културно народите, един вид
Замятин, вероятно случайно, е сред първите ощастливени обекти на тази възвишена линия на Генералисимуса.
Животът му е пълен с превратности от самото начало. Двадесетинагодишен е болшевик, участва в революцията от 1905 г. Върнат е в Лебедян след арест, но тайно се прехвърля в Санкт Петербург. Там завършва инженерни науки - корабостроене. Заради позиция срещу Първата световна война Замятин за кратко е депортиран, а после – пратен да проектира във Великобритания строежа на руски ледоразбивач.
Връща се в Русия през превратната 1917 г.
Остава социалист, но е отвратен от кървищата на болшевишката власт. Няколко пъти в следващите години е арестуван, а приятелят му литературовед Николай Гумильов (съпруг на Анна Ахматова) – разстрелян за заговор срещу властта. Въпреки това Замятин не бяга в чужбина.
На литературното поприще се изявява още на младини. Шедьовъра „Ние“ пише, когато е 35-годишен. А творбата, съвпаднала с първите година-две след Октомврийската революция, е наистина колосална. Тя не е просто политическа антиутопия, насочена срещу тоталитаризма. Тя е
критика срещу научното схващане за прогреса,
което цели съвършенство. Комунизмът е само течение от това схващане (към него впрочем принадлежи и либерализмът до днес). В „Ние“ всяко действие на човека е подчинено на рационална причина, облечено в математически или друг вид научни модели. Хората например се събуждат в еднакъв час, правят едни и същи упражнения за гимнастика, излизат по едно и също време на работа, където вършат точно калкулирани движения; сънят и сексът също са „прошнуровани“ – всичко е подчинено на изчисленото рационално общо благо.
Домовете са пространство между стъклени стени –
не само с цел хората да се шпионират, но и защото душата не се нуждае от уединение, щом се подчинява на общи направлявани процеси. Само че според Замятин съвършенство не е постижимо - усилията водят до тирания. Човешката душа не е рационална, тя е богата с чувства, мечти, има си и слабости... Основен обект на действието е Интеграла – огромна машина за космически постижения. Главният герой е неин конструктор. А в реалността, да не забравяме, Замятин е проектирал кораб, само че не космически – няма съмнение, че страниците на романа са преживени лично.
Колкото до политическите моменти в „Ние“,
те са феноменални
Сатрапът, лидер на технологизираната държава, много наподобява по външност Сталин. Вместо „Баща на народите“ е наречен просто „Благодетелят“. Държавата е оградена със стена, зад която зеленеят дървета, пеят птици, сини облаци се гонят в небето – и хората дисидентски се тълпят край нея или я прескачат, за да избягат от сивотата. Тази стена е не само преграда между човешката душа и научния технологизиран свят; тя в пряк смисъл е Желязната завеса, опасала държавата на Благодетеля.
"Ние" не е първата антиутопия, но Оруел, Хъксли и Бредбъри после пишат в същата канава. Вземат по зрънце от нея (шепи дори), така жанрът придобива сегашния си вид. Специално Оруел никога не е криел, че за „1984“ черпи вдъхновение от „Ние“. Той твърди, че и „Прекрасният нов свят“ е повлиян, но Хъксли отрича.
„Ние“ излиза в кратка версия веднага след написването. Не буди интерес. Скандалът лумва през 1929 г., когато е отпечатан в руската емигрантска преса. Веднага в културния официоз "Литературен вестник" следва залп. Авторът е не кой да е – Александър Безименски, чиито произведения стоят на лавицата на Сталин; и не какъв да е залп, а в ония времена - директна присъда:
Тип: Замятин.
Род: Евгений.
Класа: буржоазна.
В селото: кулак. Продукт на дегенерация.
Бележка под линия: враг.
В смразяващите стихове (източник – Джон Грей, newstatesman.com и lirbrev.com) има и ирония: „дегенерацията“ е термин от евгениката – наука за генетично подобряване на човешкия род, тоест най-извратената интерпретация на критикувания от Замятин прогрес. Друга ирония е, че в „Ние“ героите носят номера, нямат имена; те са бурмички в голямата машина – по същия начин палачът Безименски, огромна бурма в машината на СССР, остава
без име в световната история, за разлика от Замятин
Авторът на "Ние" има късмет - след 1929 г. е просто забранен. Изключват го от всякакви съсловни съюзи, а след застъпничеството на Максим Горки (ходатай в Кремъл на такива като него) Сталин го пуска във Франция. През 1934 г., вече емигрант, Замятин е върнат в Съюза на писателите. Година по-късно участва в антифашистки световен конгрес като член на съветската делегация. Умира 53-годишен през 1937 г. в Париж.
Трудно Замятин може да бъде наречен пионер. Дори противоречията между душата и "научния живот" се описани доста по-рано от Достоевски в „Записки от подземието“. Но Замятин оставя след себе си прекрасен многопластов роман. И вероятно заради дълбочината му попкултурата избира за канонични в антиутопията други заглавия. Може би
най-великото достойнство на романа
се крие в една друга очевадност, истински фрапираща: През 1919–1920 г., когато е писан „Ние“, Ленин дърпа конците; няма никакъв Сталин, който да бъде увековечен. Десетилетия предстоят до Берлински и други стени, които пазят „по-добрия свят“. В стъклените домове на "Ние" Големия брат наблюдава хората четвърт век преди Оруел...
Всички други големи имена вземат парче от вече ясната действителност и с него диагностицират бъдещето. Замятин го разгадава в конкретика, без нищо да е ясно край него. Това са неща, които ние, простосмъртните, трудно може да си обясним.
