Когато първият самолет полетял над Сахара, писателят Пол Боулс разказал на един бедуин как сега човек може за няколко часа да стигне там, докъдето преди са му трябвали няколко седмици с керваните. "Но защо ми е да пристигна толкова рано - искрено се озадачил човекът. - Какво ще правя?!". Долу-горе така гледал на пътуването и средновековният човек, който противно на впечатлението не чакал само на Марко Поло да го осведоми за света извън дома.
Разбира се, през средните векове не било толкова лесно човек да прескочи до Ямайка или до Занзибар ей тъй - за уикенда, но това съвсем не означава, че хората си стояли по родните места. Войни, кръстоносни походи, политика, дипломация, поклонничество, търговия - всичко това карало жителите на Европа непрекъснато да щъкат насам-натам.
Повече информация за пътуването през Средновековието откриваме в историята на Гийом дьо Машо - френски поет и композитор, създал полифоничната меса. Машо е роден около 1300 г. в околностите на Реймс и в периода 1323-1346 г. е секретар на чешкия крал Ян Люксембургски. Като важен член на свитата на краля Машо често го съпровождал в пътуванията му. А кралете по това време почти не се задържали в един установен двор, а непрекъснато били в движение - и за разнообразие, и защото било важно да обикалят земите си, за да се показват на поданиците и да получават лепта от васалите си.
Ян, родом от Люксембург, прекарвал голяма част от времето си във Франция и редовно предприемал дълги пътувания из териториите си, които днес са в границите на Германия, Чехия и Полша. Някои мисии го отвеждали съвсем далеч - до Литва, където оказал подкрепа на тевтонските рицари в силовото покръстване на местното население. Най-вероятно Ян често е пътувал с френския двор, който според сведения по това време - началото на XIV век,
се местел средно 60-80 пъти на година
Европейската транспортна мрежа по онова време буквално стъпвала върху старите римски пътища, въпреки че още тогава те били силно износени. Строели се и нови пътища, особено от XIII век нататък, но положението ще да е било като в някои печално известни участъци на нашите магистрали, защото човек най-добре пътувал на кон, а в каруца или друго возило на колела мъжете се качвали само при болест. Който можел да си позволи, се возел на носилка с два коня. Безпаричните пък тръгвали пешком.
И преди, както сега, багажът носел само проблеми, макар че разбиранията не били като на "Уиз еър". Ян Люксембургски например бил богат владетел и това трябвало да му личи отдалеч. Не знаем колко голяма е била неговата свита, но историята е запазила сведения за едно пътуване на Томас Бекет, лорд-канцлер на Хенри II в периода 1155–1162 г. Бекет пътувал с 200 членове на домакинството си, с храна, питиета и подаръци. Прислугата и ловните кучета вървели напред, а свитата и самият Бекет следвали на коне. Няма как да е било бързо, но пък е било силно впечатляващо.
Постепенно около манастирите и другаде започнали да се увеличават местата, където човек може да прекара нощта. Появили се и частни ханове, които се радвали на добър бизнес,
поне до пристигането на чумата
в средата на XIV век. Благородниците отсядали в именията на своите равни по ранг и често провождали пратеници да подготвят терена за пристигането им. И все пак често се налагало пътниците да пренощуват на открито. И понеже времената били опасни, никой не дръзвал да пътува сам, а гледал да е в група, но не само за сигурност, а и за компания. Като пилигримите на Чосър в "Кентърбърийски разкази".
Скоростта зависела от много фактори - състоянието на пътя, климатичните условия, естеството на пътниците. Според една оценка малка група с добри коне можела да измине до 48 км на ден. От друга страна, големите групи с товарни животни, каруци и пр., както и пешеходците едва се справяли с наполовина това разстояние. Тук обаче не броим дните за почивка, лошото време и всякакви природни препятствия като реки, планини и т.н. Едно пътешествие на крал Ян от Прага до Париж през 1332 г. например отнело 2 седмици. Друго от Прага до Люксембург през 1321 г. навъртяло по 80 км на ден.
Често било по-лесно да се пътува по вода. Сена, Рона, Лоара и т.н. били важни европейски артерии. Навсякъде се прокопавали канали, за да се свържат реките. Лодките били малки, затова пътешествениците обикновено прекарвали нощта на брега. Според сведения една лодка можела да измине пътя от Лион до Авиньон по Рона (около 200 км) за два до пет дни.
Инвентио Фортуната - едно по-различно пътуване
Изтокът винаги е бил неустоима посока за европейския пътешественик, но той не е гледал само към съкровищата на Индия и Китай. Inventio Fortunata (щастливо откритие - лат.) е пътепис, написан през XIV век от францискански монах от Оксфорд. Пътеписът е уникален, защото разказва не за Лондон, Париж или Ориента, а за Северния полюс - тогава все още невиждан от европейски очи, като магнитна планина, в която се събират четири отделни континента. Книгата (според някои историци може да става дума и просто за доклад) била изготвена като подарък за Едуард III през 1360 г. За автора знаем, че трябва да е осъществил няколко пътувания на север по заръка на краля, след които описва какво е видял по островите оттатък 54-тия паралел.
За нещастие, докато стане време за Великите географски открития, ръкописът отдавна бил изчезнал. За него знаем от втора ръка - покрай откъси, преписани от него в друг текст - Itinerarium, чийто автор е Якоб Ноуен (известен още като Джеймс Ноуен и Якоб ван Ноуен). Преразказът на Ноуен се превръща в основа за представата ни за Арктика и става база за много средновековни карти, най-ранната от които е глобусът на Мартин Бехайм от 1492 г. До края на XVI век обаче даже текстът на Ноуен изчезва, тъй че всичко, което знаем за Inventio Fortunata, остава едно писмо от фламандския картограф Герардус Меркатор до английския астроном Джон Дий, датирано от 20 април 1577 г. Днес писмото на Меркатор се намира в Британската библиотека.
Как Ноуен се добира до информацията за Северния полюс? По много обиколен път. През 1364 г. свещеник от един атлантически остров се завръща в Норвегия и носи със себе си астролабия, за която твърди, че е получил от францискански монах в замяна на книга на религиозна тематика. Свещеникът пише подробен доклад за краля на Норвегия. До нас са достигнали копия на този доклад, в който се описват социални и географски особености на Гренландия. Авторът на доклада е някой си Ивар Бардарсон, който се появява в норвежките архиви през 1364 г. Така че поне дотук историята на Ноуен може да бъде потвърдена, макар и да липсва личната информация, която вероятно е добавена впоследствие.
Разказът на Ноуен смесва вероятните факти с прочетено в други източници. В него се твърди, че Гренландия е заселена първо по нареждане на крал Артур, след като армията му завладяла северноатлантическите острови. Ноуен разказва и за "дърпащи морета" - течения, които дърпали корабите на север. "Дърпащите морета повлякоха най-малко 4000 души, които изчезнаха. Но през 1364 г. осмина от тях се появиха в двора на краля на Норвегия. Сред тях имаше двама свещеници, един от които носеше астролабия и беше пето поколение потомък на жител на Брюксел. Всички те бяха от първите, които проникнаха в северните райони", разказва Ноуен.
Съвременник на Меркатор идентифицира автора на Inventio Fortunata като Николас от Лин. Тук се налага отново да споменем Чосър, защото той говори за Николас в неговия "Трактат върху астролабията". Нито един от двамата, разбира се, не разполага с ръкописа. Който и да е авторът - Николас от Лин или пък друг човек, в своите пътешествия той се натъква на остров от джуджета, населяван от мъже с големи крака. По-нататък в книгата пътешественикът попада на голям континент на полюса, разделен от реки, чиято вода течала толкова бързо, че не замръзвала в арктическия студ. В центъра на полюса имало черна магнитна скала, към която сочели всички компаси.
Днес има много версии за пътешествието на монаха, нито една от тях доказана безспорно. Още римляните виждат Северния полюс като магнитна планина, но авторът на Inventio Fortunata добавя към тази информация допълнителни данни, както и измервания. Съществуващ или не, този ръкопис дълги години влияе на европейските картографи и формира тяхната представа за света.
Албрехт Дюрер - един по-различен пътешественик
В края на XV век по европейските прашни пътища безспирно обикаля една твърде интересна фигура - и любопитна, и проявяваща любопитство. Художникът Албрехт Дюрер е неуморен пътешественик. Роден през 1471 г. в семейството на унгарски златар, което се установява в Нюрнберг. Изучава занаята на баща си, след което започва да учи при един от водещите художници на града. От 1490 до 1494 г., досущ като сегашните студенти, бъдещият легендарен художник тръгва на Wanderjahre - период на пътешествия, за да се учи на умения от други майстори в неговия занаят.
Това първо пътуване отвежда художника до Страсбург, Колмар и Базел. 23-годишен се завръща в Нюрнберг и се оженва. Но любопитството към света ще се окаже по-силно, защото същата година предприема първото от двете си големи пътешествия през Алпите до Италия. Във Венеция, Дюрер среща възрастния вече Джовани Белини, а от Якопо де Барбари научава новостите в перспективата, анатомията и пропорциите.
През 1520-21 храбрият художник пътува до Ниските земи, посещавайки Антверпен, Аахен, Брюж. В Гент се възхищава от олтара на Ван Ейк. Във Венеция попада насред епидемия от холера. В Брюксел се диви на ацтекското злато и животните в зоопарка. Среща се с кралски особи, художници и интелектуалци. Пътува шест дни по море, за да види изхвърлен на брега кит в Зеландия и едва не загива в буря. И всичко това насред вилнеещата в Европа чума.
"Човешкото любопитство може така да се засити на светски неща, че да се умори от тях. С едно-единствено изключение - познанието, от което човек не може да се измори", казва художникът. Но въпросът далеч не е само в любопитството - пътуващият човек като Дюрер пренася през девет планини в десета идеи и връща у дома си други. Защото, както казва самият художник, в чуждите земи народите притежават изумителна и деликатна проницателност.
